Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
Жозефин я изгледа продължително, опитваше се да разбере доколко искрен беше ужасът на Ирис. В краката й Дю Геклен се прозина толкова широко, че едва не си разчекна муцуната, и я погледна изпитателно. Кучето скучаеше. Намираше Ирис жалка. Тя си припомни девиза на истинския Дю Геклен: „Смелостта дава това, което красотата отказва.“ Всъщност, реши Жозефин, на нея просто й липсва смелост. Тя мечтае за решение, което да й падне наготово. За щастие, което само да й пасне като вечерна рокля. Тя се вижда като принцеса, която очаква своя принц. Той ще я хване за ръка и всичко ще се подреди без никакво усилие от нейна страна. Тя е страхлива и мързелива.
- Хайде идвай, имаш нужда от почивка...
- Ще бъдеш с мен, Жо, няма да ме оставиш, нали? Ще остареем заедно като две малки спаружени ябълки... Кажи „да“, Жо, кажи „да“.
- Няма да те изоставя, Ирис.
- Мила си. Винаги си била такава. Това беше твоят коз, добротата. И сериозността. Всички казваха: „Жо е усърдно, сериозно момиче“, за мен оставаше всичко друго. Но не внимаваш ли, това другото изчезва като дим... Животът всъщност е капитал. Капитал, който можеш да умножиш, да разработиш или не... Аз нищо не успях да умножа, да разработя. Напротив, всичко пропилях!
Започна да плете език, да говори неразбираемо. Не можеше да стане от масата, търсеше чашата с тромава ръка.
Жозефин я подхвана, успя да я вдигне и полека я заведе в стаята на Ортанс. Сложи я да легне, съблече й дрехите, събу й обувките и я претърколи под завивките.
- Ще оставиш ли да свети лампата в коридора, Жо?
- Ще оставя да свети в коридора...
- Знаеш ли какво ми се иска? Нещо огромно. Огромна любов, мъж като онези твоите от средновековието, безстрашен рицар, който да ме вземе, да ме закриля... Животът е много суров, прекалено много. Страхувам се от него...
Тя продължи да пелтечи още малко, обърна се настрана и се унесе в тежък сън. Малко по-късно Жозефин я чу да хърка.
Тя отиде в хола. Легна на канапето. Подпря гърба си с възглавничка. Събитията се блъскаха в главата й. Трябва да ги подредя едно по едно. Филип, Лука, Антоан. Тя се усмихна тъжно. Трима мъже, три лъжи. Три призрака с бели дрехи, които се появяваха в живота й. Свита на кълбо, тя затвори очи и видя трите призрака да танцуват под клепачите й. Танцът свърши и Филип изплува. В съня й черните му очи блестяха, тя забеляза и червеното огънче на пурата му, вдиша дима, отброи едно кръгче, две кръгчета, които излитаха от отворената му уста. Видя го под ръка с Доти Дулитъл, той я придърпа за яката на палтото, притисна я до печката в нейната кухня и я целуна с топли нежни устни. В корема й зейна празнина, студена болка, която се надигна, разрастваше се неудържимо. Тя сложи ръка на корема си, за да попречи на празнината да расте.
Почувства се много самотна, много нещастна, подпря глава на страничната облегалка и заплака без глас, отброявайки всяка сълза като стиснат счетоводител, който не иска да загуби нито петак. Това беше нейният начин да не позволи на мъката да я удави в ридания. Тя поплака, свряла нос в ръкава, и по едно време до слуха й стигнаха други ридания. Протяжни стонове, бавен речитатив сякаш в. отговор на нейната жалба.
Тя вдигна глава и видя Дю Геклен. Прибрал чинно лапи, притворил очи, проточил врат, той се оплакваше, насочил мъката си към тавана, модулираше я, усилваше я, намаляваше я, отново я подемаше, протяжен и еднообразен вой, отчаяна песен на сирените. Тя се хвърли към него. Прегърна го, обсипа го с целувки, повтаряйки: „Дю Геклен, Дю Геклен“, докато се поуспокои и докато той млъкне; двамата се спогледаха, изненадани от ненадейния поток от сълзи.
- Кой си ти? Кажи ми кой си ти? Не може да си куче! Ти си човешко същество.
Тя го галеше. Беше топъл и по-твърд от бетонна стена. Клекнал на задните си силни и мускулести крака, той я наблюдаваше внимателно като дете, което се учи да говори. Стори й се, че я имитира, за да я разбира по-добре, да я обикне по-силно. Не я изпускаше от очи. Единствено тя го интересуваше. Тя прие пламенната му любов и се усмихна през сълзи. Той сякаш я питаше: „Защо плачеш? Не виждаш ли, че съм тук? Не виждаш ли колко те обичам!“
- Като си помисля, че още не си излизал! Наистина си забележително куче! Хайде, ще тръгваме ли?