Электронная книга - «Огненият легион». Краткое содержание книги:
„Аха, значи медитацията в астралния свят позволява да си върнеш усещанията на тялото. По принцип има някаква логика в това — размишлявах аз, докато сядах на пода и затварях очи. — Да видим дали ще се получи нещо.“
Сигурно ще е наистина забавно да се види това — две седящи едно до друго медитиращи аз. След като усвоих излизането от тялото и връщането в него, да достигна междинно състояние се оказа доста лесно. Но да усетя физическата връзка и да я преобразувам в преход… трябваше да се потрудя. Не знам колко време ми отне, а още по-малко как да опиша усещанията си, но в крайна сметка се получи. Озовах се в подземие, пълно с гъста зелена мъгла. Толкова гъста, че дори не можех да определя нито размера на залата, нито височината на тавана. Докато се оглеждах, до мен се появи и Мирон.
— Сладко местенце — оглеждайки се, каза Пазителят. — Някои имат скелети в гардероба, а при този цяло подземно гробище.
Не схващах за какво точно говори, докато мъглата не се разсея малко. Около нас наистина се виждаха множество надгробни плочи с различни размери и форми. Единственото нещо, което обединяваше всички тези камънаци, беше липсата на каквито и да било надписи. Всички гробове бяха безименни.
— Странни сънища има — бавно казах аз, докато се оглеждах. — Това нали е сън?
— Ако това ще те успокои, тогава да. Но сигурен ли си, че знаеш достатъчно за сънищата?
Съмнявах се, че знам достатъчно за каквото и да е в този живот.
Тръгнахме през гробището и мъглата бавно, почти неохотно отстъпваше пред нас. Гробове, гробове и пак гробове. Ако този сън наистина символизираше нещо, то явно не беше добро.
— А какво търсим? — попитах аз след известно време.
Пейзажът не се променяше и нашата разходка заплашваше да продължи малко по-дълго, отколкото очаквах.
— Повярвай ми, още щом го видим, веднага ще разберем.
Оказа се хем прав, хем не. Не видяхме, а чухме това, което търсим. По-точно, когото търсим. От един от стотиците еднакви гробове се чуваше тихо потропване, сякаш някой беше погребан жив.
— Бинго — доволно се усмихна Мирон, седна на пети и започна да разкопава земята с ръце.
Аз за пореден път не разбрах това, което каза, и мълчаливо се присъединих към него. Скоро стигнахме до дървен ковчег, от който се разнасяше почукването. Капакът не беше закован и веднага щом го освободихме от тежестта на земята, пред нас изскочи Стил.
— О, Зак, благодаря ти, че ме измъкна оттук — възкликна той и се хвърли на врата ми.
Всичко друго очаквах, но не и такава бурна реакция. Между другото, Стил не изглеждаше брадясал, а гладко обръснат, както по време на обучението в Академията.
— Как попадна там? — попитах младежа, когато той дойде малко на себе си.
— Дхарм ме погреба тук. Имам чувството, че съм вътре от цяла вечност.
Дхарм? Нещо смътно си спомням, че така наричаха шатереца, чиято самоличност е била внедрена в мозъка на моя приятел.
— А къде е сега този Дхарм?
— Навсякъде — неочаквано се разнесе из гробището силен мъжки глас.
Можеше и да се сбърка с гласа на стоящия до мен Стил, ако пискливите нотки не създаваха доста осезаема разлика.
— Какво искаш, Дхарм? — попитах аз, оглеждайки се в търсене на събеседника. — Защо си хванал тялото на моя приятел?
— Защото искам да живея — последва отговорът. — Всеки иска да живее и аз не съм изключение!
Обърнах се към Мирон и прошепнах:
— Е, и какво ще правим сега? Ти обеща да ме консултираш, така че започвай.
— Добре — изобщо не се смути Пазителят. — Чуй моята консултация: трябва да се договориш с него.
За това и сам можех да се сетя. Ама че консултант се извъди. Надявах се, че ще подскаже как да решим проблема по по-прост начин. А той — да убедя две личности, живеещи в едно тяло, да не се карат помежду си, и на туй отгоре да ми помогнат да се промъкна в Шатерския халифат. Не съм чак толкова убедителен. Може би никой в този свят няма необходимите умения за убеждаване, освен Велхеор, но за това му трябва килия за мъчения и някой, когото да измъчва.
— А защо е това гробище? — попитах невидимия си събеседник.
— Аз съм мъртвороден — извиси се до писък гласът на Дхарм. — Това не е гробище, а хранилище на такива като мен. Тъй като не сме пълноценни, ние се прилепваме към основната личност и я подчиняваме, като запечатваме в нея основни правила: лоялност към Шатерския халифат и тази част от плана, който трябва да изпълни дадената личност.
Едва сдържах възгласа си на удивление.