Электронная книга - «Огненият легион». Краткое содержание книги:
— Мислех, че си успял да си пъхнеш носа навсякъде — закачих го аз.
— Така е — съгласи се Велхеор. — Няколко пъти съм прониквал на територията им, но бързо ме засичаха и се налагаше да си пробивам път с бой. Но за да се промъквам там с теб, а и да търсим пленниците, ще трябва да знаем много добре как е устроено всичко.
Опитах се да намеря някакво решение, но нещо не се получаваше. На теория бих могъл да използвам забранената магия, но през Прокълнатите земи нямаше да работи, а и действаше твърде непредсказуемо. Катастрофално не ми достигаха опит и знания.
— А Келнмиир и Итания? — зададох недооформен въпрос аз.
— Останаха да следят шатерци от дистанция, а е възможно и да опитат да хванат още някой, може пък не всеки да има психоблокировка. Но не се надявам особено на това.
Откъде да му намеря сговорчив шатерец? Макар че като се замисля… нали си имахме Стил! Честно казано, не ми се искаше да се появявам в Крайдол и да казвам на Невил, че по-малкият му брат отново е в опасност. Това започваше да става лоша традиция, но нямах друг избор.
— Имам една идея — реших аз. — Но ще отнеме известно време. Да вървим.
Използвах ключа и отворих вратата към библиотеката.
— Може и да успея да намеря специалист по Шатер.
Велес скочи да се посрещне веднага щом прекрачихме прага. Изглежда беше сериозно притеснен, нали напоследък всяка вечер вечеряхме при него. Разказах му набързо за приключенията си и срещата с Пазителите и побързах да отида в Крайдол, оставяйки Велхеор да наблюдава през вратата, водеща към нашата стая.
В Прокълнатата къща ме посрещна тишина и някакво странно чувство на неловкост. Оглеждайки се внимателно, аз разбрах каква е работата — сградата беше напълно обновена! По-рано всичко беше силно променено със заклинания, а сега обновяването не беше плод на някакви илюзии. Очевидно след нападението на шатерци някой сериозно се беше заел с къщата.
Минах през коридора и излязох на вътрешния балкон, от който се откриваше гледка към залата и Фонтана на съдбата. Тук също всичко беше променено и сега подозрително напомняше на дизайна в къщата ни в Лита: същите позлатени декорации, същата префърцунена мебелировка…
— Закари, кога успя да се прибереш в Крайдол?
И същият сутрешен глас на леля ми.
— Буквално преди минута — отговорих честно и се обърнах. — И веднага дойдох тук. Но ти какво правиш тук?
Въпреки ранното утро леля изглеждаше така, сякаш ще отива на официален прием в двореца: строга рокля, идеална прическа, перфектен грим.
— Много смешно — не взе на сериозно отговора ми тя. — Наложи се да напусна столицата и реших да поживея тук под закрилата на Ордена и Кейтен. Съмнителна защита, както виждам, щом си влязъл в къщата без никой да те забележи.
Хм, изложих момчетата. Нито вампирите, нито Кейтен си имаха понятие, че мога да се появявам в тази къща по всяко време.
— А какво се е случило в столицата? — попитах подозрително, спомняйки си, че натам наскоро тръгна Ромиус.
— Имаме конфликт с Александър Митис.
— Това не е новина — усмихнах се аз.
— Но досега не се беше опитвал да убие членове на семейство Никерс — сви устни в тънка линия леля. — Би било твърде нагло и незабавно ще бъде заподозрян. Но след като твоето приятелче Даркин намери доказателства, свързващи Митис с тайното общество „Свобода за вампирите“ и с експериментите със забранената магия, не му остана друг избор.
Тихо подсвирнах.
— Ясно. Нали това са и косвени следи, водещи към смъртта на Император Сирия, а и към предателство срещу Империята.
Да, тук Митис явно е трябвало да свали всички маски. Ако леля представи всички тези доказателства на събранието на Високите домове, никакви заплахи и уговорки няма да спасят Александър от заточение в най-далечния край на Империята. А за Императорския трон неговото семейство ще трябва да забрави веднъж завинаги.
— Ромиус сега преговаря с Митис и докато не приключат, аз ще живея тук.
— И тук си под охрана? — уточних аз.
— Така си мислех — намръщи се леля и като повиши глас, каза: — Кейтен!
Една от вратите на стаите веднага се отвори и от нея надникна сънения Майстор.
— Да, какво има? — попита вяло и като ме видя, се усмихна. — О, здравей, Зак.
— Досега десет пъти да ме бяха убили — мрачно каза леля Елиза. — А ти проспа всичко. И къде са нисшите вампири? Мислех, че имат чувствителен слух.
Кейтен се обърна и посочи към края на коридора.