Электронная книга - «Огненият легион». Краткое содержание книги:
— Те имат отличен слух. Затова, чувайки гласа на Зак, са предпочели да не се показват.
И наистина аз с изненада видях, че зад ъгъла надничаше черната маска на вампир.
— Предполагам, че са познали племенника ви и са решили да не пречат на семейната среща — предположи Кейтен. — Но ако на негово място е бил истински враг…
— Да, да, разбира се — насмешливо каза леля, явно малко омекнала. — Ако искам да спя спокойно, ще трябва да повярвам на думата ти.
Много е вероятно вампирите да не бяха излезли да ме поздравят повече по стар навик, защото след събитията, свързани със Съществото, те кой знае защо се страхуваха от мен едва ли не повече, отколкото от Велхеор. Макар че тук малко се изхвърлих, едва ли от някой може да се страхуваш по-силно, отколкото от най-кървавия вампир на хилядолетието.
— Дори няма да питам как си се озовал тук, въпреки че съм любопитен, защото цялата къща от горе до долу е натъпкана със сигнални заклинания — каза Кейтен. — Но още по-любопитно ми е защо си тук.
— Това е дълга история — намръщих се аз. — Нека да направим така. Къде е сега Невил?
— Много ясно, в квартала на друидите — обади се един от вампирите, предпазливо поглеждайки от коридора.
— Тогава предлагам да се поразходиш с мен. По пътя ще ти разкажа всичко.
— И аз ще дойда — веднага каза леля.
— Но нали трябва да си под охрана? — попитах със съмнение.
Не ми се искаше да разказвам пред леля за всичките си планове. Едва ли щеше да одобри идеята ми да тръгна на „приятелска“ визита в Шатерския халифат, още повече в компанията на Велхеор.
— То една охрана — пренебрежително отвърна леля. — Освен това ти нали си ученик на Академията, все нещо трябва да знаеш, а и този — тя погледна не особено уважително към Кейтен — нали е нещо като Майстор.
— Какво значи „нещо като“? — обиди се Кейтен.
— Искаш да поговорим за това ли? — присви очи леля Елиза.
Майсторът не издържа на погледа й и въздъхна.
— Не. Сам съм си виновен, не споря.
Не разбрах за какво точно ставаше дума, но се въздържах от въпроси. Не ми беше до това сега.
Няколко минути по-късно напуснахме Прокълнатата къща. По пътя се постарах възможно най-точно да опиша на Кейтен и леля последните събития. Всъщност изобщо не трябваше да споменавам пред леля Елиза подробности, свързани с опасностите, но тогава цялата история щеше да се събере в две-три думи.
Действие 4
— Ти никъде няма да ходиш — категорично заяви леля, след като ме изслуша.
— И нека приятелите ми да останат в плен?
Разбира се, изобщо нямах намерение да слушам леля си. Отдавна не бяхме в такива отношения, а и едва ли нещо друго, освен смъртта, можеше да ме спре да спася приятелите си. Но не можех да не поспоря с нея.
— Може би нещо не разбирам, но там вече има два Висши вампира. Щом те не могат да го направят, значи никой не може.
— Не — едновременно казахме ние с Кейтен, споглеждайки се разбиращо.
— Без значение колко добри са Висшите вампири, не трябва да им се поверява спасителна операция на когото и да е, че дори и на каквото и да е — обясних аз. — Да убиват, да заплашват, да унищожават — в това са експерти, но да се грижат за някого…
Много добре помнех нашия поход през земите на вампирите и не пожелавах на никой подобна участ. Да не говорим и за това, че просто не можех да стоя със скръстени ръце, докато в същото време приятелите ми имат нужда от мен.
— Прекалено е опасно — не отстъпваше леля.
Нима? А аз си мислех, че тръгвам на весела разходка. Просто след похода в земите на вампирите и редовните посещения в Прокълнатите земи вече не беше лесно да ме изплашат.
— Време е да започнеш да ми се доверяваш — можах само да кажа.
Приближихме квартала на друидите и трябваше да прекъснем безполезния си спор. Охраната без проблеми ни пусна вътре, а там по памет бързо намерих дома на Мелисия. Би трябвало да почукаме, но вратата беше отворена и ние решихме да надникнем вътре. По-точно, докато аз се колебаех пред вратата, леля безцеремонно влезе в къщата и на нас с Кейтен не ни остана нищо друго, освен да я последваме.
Гледката, която ни се откри, беше наистина приказна: Невил седеше на масата, а пред него стоеше Мелисия с чиния в едната ръка и лъжица в другата. Дори и в обикновена домашна рокля зеленокосата друидка изглеждаше зашеметяващо, но на Невил сега явно не му беше до това.