Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
— Не, не са се карали — отвърна Мелинда. — Но мисля, че мъжът ми не го харесваше просто защото аз го харесвах.
— Да сте забелязали — търпеливо започна Уолш — мъжът ви някога да е предприемал нещо срещу Де Лайл?
Пак колебание.
— Не. — Макар че от някаква непонятна стеснителност Мелинда продължаваше да гледа в пода, високият й ясен глас превърна това „не“ почти в „да“.
Следователят се обърна към д-р Франклин.
— Докторе, смятате ли, че смъртта на Де Лайл е настъпила в резултат на нещастен случай?
— Нямам основание за друго мнение — отвърна Д-р Франклин.
Вик знаеше, че е симпатичен на д-р Франклин. Бяха се сближили около раждането на Трикси. Докторът беше много зает, пък и не беше човек на компаниите, но срещнеха ли се на улицата, винаги с удоволствие се спираше да поприказват.
— Не сте забелязали по тялото никакви следи, които да говорят за евентуална борба — по-скоро каза, отколкото попита следователят. Всеобщото неодобрение се сгъстяваше около Мелинда.
— Около раменете имаше едва забележими червеникави петна — някак уморено рече д-р Франклин, — но те биха могли да се получат, като са го изваждали от басейна или когато мистър Ван Алън е правил изкуственото дишане.
Уолш кимна, напълно съгласен с доктора.
— Забелязах петната. Мнението ви съвпада с моето. А доколкото можах да видя, по главата нямаше никакви наранявания.
— Нямаше — потвърди д-р Франклин.
— А в съдържанието на стомаха имаше ли нещо, което би могло да предизвика мускулен спазъм?
— Не, не бих казал. В стомаха имаше нищожно количество храна, навярно е изял някой малък сандвич. Нямаше нищо, което да предизвика мускулен спазъм. Но храната в стомаха невинаги е причина за него.
— А съдържанието на алкохол? — попита следователят.
— Не повече от нула цяло и четири промили алкохол, тоест един кубически сантиметър общо в кръвта.
— Значи нищо, което да му създаде някакви проблеми — рече следователят.
— Не, разбира се.
— И все пак според вас се касае за нещастен случай?
— Да отвърна — д-р Франклин. — Де Лайл се е удавил.
— Можеше ли Де Лайл да плува? — Следователят отправи въпроса към всички присъствуващи.
В първия момент никой не отвърна. Че не можеше да плува добре, Вик отлично го знаеше. Изведнъж Хорас и Мелинда едновременно се обадиха:
— Като го видях в…
— Можеше да плува; колкото да си държи главата над водата! — Мелинда беше дошла на себе си и говореше както винаги гръмогласно.
— Мистър Мелър?
— Като го видях в басейна, си казах, че не е добър плувец — рече Хорас предпазливо. — Това може и да няма нищо общо със случилото се, но го видях да се държи за ръба на басейна, като че ли го е страх да се отпусне във водата, а и както каза мистър Ван Алън преди малко, а мистър Кауан потвърди, Де Лайл каза, че водата му се струвала доста студена. — Хорас погледна Мелинда — погледът му съвсем не беше ласкав.
— И не сте чули никакъв вик? — за втори път попита следователят.
Отговорът беше хорово „не“.
— А вие, мисис Ван Алън?
Мелинда мачкаше в скута си белите си ръкавици и се взираше в лицето на следователя.
— Не, но как бихме могли да чуем нещо при целия шум, който се вдигаше в кухнята?
— Не беше чак толкова шумно — обади се намръщен Фил. — Бяхме спрели музиката. Мисля, че ако е имало викове, щяхме да ги чуем.
Мелинда се обърна към Фил.
— Обикновено не се чува вик, когато тикнат някого под водата за повечко време!
— Мелинда! — извика ужасена Мери Мелър.
В следващите мигове всичко се заизнизва пред очите на Вик като на кинолента. Мелинда, която — полуизправена — на всеослушание заявява мнението си в лицето на следователя (като гледаше смръщения й профил и стиснатите й юмруци. Вик изпита едва ли не възхищение от смелостта и честността й, за които не беше подозирал). Мери Мелър, която става от стола си и колебливо се запътва към Мелинда, и Хорас, който нежно я дръпва назад. Красивото продълговато лице на Фил, което се свъсва. Д-р Франклин, който, скръстил ръце, продължава да отстоява хладната си неприязън към Мелинда Ван Алън, датираща от глезотиите й около раждането на Трикси и неоснователните й оплаквания, че не се грижат достатъчно за нея.
— Да, мисля, че мъжът ми е замесен! Мисля, че той го е извършил! — повтори Мелинда.
По лицето на Уолш се изписа смесица от раздразнение и объркване. За момент той сякаш онемя.
— Можете ли… можете ли някак да докажете твърдението си, мисис Ван Алън? — Лицето му беше почервеняло.