Устоите на Земята (Част първа)
- Автор: Фоллетт Кен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Устоите на Земята (Част първа)». Краткое содержание книги:
Не му допадаше много да го описват като приор на Уейлрън. Представи се:
— Филип от Гуинед, приор на Кингсбридж, ваше преподобие.
Очакваше да целуне отрупаната с пръстени ръка на епископа, но Хенри само кимна.
— Чудесно. — И захапа нов къс телешко.
Филип се почувства доста неловко. Нямаше ли да го поканят да седне с тях?
— Ще се видим след малко, Филип — рече Уейлрън.
Разбра, че са го освободили. Обърна се унизен и се върна при групата до вратата. Стюардът, който се бе опитал да го върне, само се подсмихна с физиономия, която сякаш говореше „Нали ви казах.“ Филип застана встрани от другите. Изведнъж изпита срам заради зацапаното си кафяво расо, което беше носил ден и нощ от половин година. Бенедиктинските монаси често боядисваха одеждите си в черно, но в Кингсбридж се бяха отказали от това преди години, за да пестят пари. Филип винаги беше вярвал, че обличането в хубави дрехи е чиста суета, съвсем неуместна за който и да е Божи служител, колкото и висок да е санът му. Но сега разбра смисъла му. Може би нямаше да се отнесат с него така пренебрежително, ако беше дошъл облечен в коприна и кожа.
„О, добре“, помисли си той. „Един монах трябва да е смирен, тъй че това ще е добре за душата ми“.
Двамата епископи станаха от масата и дойдоха до вратата. Един слуга подаде на Хенри пурпурен халат, извезан с изящна бродерия и обшит с коприна. Докато го обличаше, Хенри каза:
— Днес не трябва да говориш много, Филип.
— Остави говоренето на нас — добави Уейлрън.
— Остави говоренето на мен — рече Хенри, с леко натъртване на „мен“. — Ако кралят ти зададе някой и друг въпрос, отговори простичко, без да се опитваш да разкрасяваш много фактите. Той ще разбере нуждата ви от нова църква без плач и хленчене от твоя страна.
Филип нямаше нужда да му се казва това. Хенри се държеше неприятно снизходително. Все пак кимна в съгласие и прикри негодуванието си.
— Време е да ходим — разпореди епископът. — Брат ми е ранобудник и сигурно бързо ще приключи дневните дела, а после ще иде на лов в Новия лес.
Излязоха. Един войник с меч на колана и бойна тояга в ръката закрачи пред Хенри, щом тръгнаха към Високата улица и след това — нагоре по хълма към Западната порта. Хората се отдръпваха встрани пред двамата епископи, но не и пред Филип, тъй че накрая закрачи зад тях. Тук и там някой помолваше за благословия и Хенри правеше кръстния знак във въздуха, без да спира. Малко преди портала възвиха и тръгнаха по дървения мост над рова на замъка. Макар да го бяха уверили, че няма да се наложи да говори много, стомахът му пърхаше от страх. Скоро щеше да се види с краля!
Замъкът заемаше югозападния ъгъл на града. Западната и южната стени бяха част от градската стена. Но стените откъм задната страна на замъка бяха не по-малко високи и здрави от външните, сякаш кралят се нуждаеше от защита срещу гражданите толкова, колкото и от външния свят.
Влязоха през нисък проход в стената и веднага се озоваха пред внушителна цитадела, господстваща в този край на двора на замъка. Представляваше масивна четвъртита кула. Филип преброи тесните прозорци амбразури и прецени, че трябваше да има четири етажа. Както обикновено, наземният етаж служеше за складови помещения, а външно стълбище водеше до входа на горния етаж. Двама стражи в подножието на стълбището се поклониха, щом Хенри премина между тях.
Влязоха в залата. Имаше рогозки по пода, места за сядане в ниши в стените, няколко дървени скамейки и камина. В един ъгъл двама войници пазеха вградено в стената стълбище, водещо нагоре. Единият срещна погледа на епископ Хенри, кимна и се качи по стъпалата, сигурно за да съобщи на краля, че брат му чака долу.
Филип беше замаян от притеснение. Цялото му бъдеще можеше да се реши в следващите няколко минути. Съжаляваше, че не се чувства много сигурен в съюзниците си. Съжаляваше, че не бе прекарал ранното утро в молитви за успех, вместо да обикаля из Уинчестър. Съжаляваше, че не бе облякъл чисто расо.
В стаята имаше около двайсет-трийсет души, повечето мъже. Като че ли бяха смесица от рицари, свещеници и заможни граждани. Изведнъж Филип се стъписа изненадан: там край огъня стоеше Пърси Хамли и говореше с една жена и младеж. Какво правеше той тук? Хората, с които разговаряше, бяха грозната му жена и противният му син. Всъщност те бяха съучастниците на Уейлрън в провалянето на Бартоломю и едва ли беше съвпадение, че са тук точно днес. Зачуди се дали Бигод ги беше очаквал.
— Виждате ли… — заговори той на епископа.
— Виждам ги — сопна се той, видимо недоволен.
В присъствието им имаше нещо злокобно, въпреки че не можеше да определи точно защо. Филип ги огледа. Бащата и синът си приличаха: едри, плещести мъже с жълтеникава коса и намръщени лица. Жената бе като някой от демоните, които мъчат грешници на рисунките за ада. Постоянно опипваше раните на лицето си и костеливите й ръце се движеха неспокойно. Носеше жълта рокля, която я правеше още по-грозна. Пристъпяше от крак на крак и непрекъснато оглеждаше залата. Срещна погледа му и бързо извърна очи настрани.