Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
От Салисо до Гор има двадесет и една мили, а худзонът взимаше тридесет и пет в час. От Гор до Уорнър са тринадесет мили, от Уорнър до Чикота — четиринадесет. След това малко повече до Хенриета — тридесет и четири мили, но затова пък Хенриета е град в истинския смисъл на думата. От Хенриета до Касъл има деветнадесет мили, а слънцето бе точно над главите и въздухът над червените, напечени от слънцето нивя трептеше от зной.
Ал караше камиона съсредоточено и с цялото си същество се вслушваше в неговия ход, като непрекъснато тревожно гледаше ту шосето, ту арматурното табло. Той беше едно цяло с мотора, ухото му долавяше глухото чукане, скимтенето, кашлянето, звънтенето, всичко, което предвещаваше счупване. Ал бе станал душата на камиона.
Бабата, която седеше до него в полудрямка и хленчеше насън, отвори очи, взря се напред и отново задряма. До нея седеше майката, подала лакът през прозореца — кожата й бе почервеняла от силното слънце. Тя също гледаше напред, но очите й бяха печални и тя не виждаше нито пътя, нито нивята, нито бензиностанциите, нито малките павилиони за закуска. Тя не гледаше това, край което минаваше худзонът.
Ал се поразмърда на счупената седалка и отпусна пръстите си, които стискаха волана. Той въздъхна.
— Здравата трака, но мисля, че няма какво да се страхуваме. Бог знае обаче какво ще стане, ако трябва да изкачим някой хълм с нашия товар. Има ли хълмове оттук до Калифорния, майко?
Майка му обърна бавно глава и очите й се оживиха.
— Мисля, че има — отвърна тя. — Всъщност не знам. Но ми се струва, че съм чувала за хълмове и дори за планини. Големи.
Бабата проточено застена в съня си.
Ал рече:
— Още на първото изкачване ще се свърши с колата. Трябва да хвърлим нещо от багажа. Може би не трябваше да взимаме и проповедника.
— Ще видиш, че ще се радваш, дето сме го взели — отговори майката. — Той ще ни помогне. — Тя отново погледна блесналото на слънцето шосе.
Ал шофираше с една ръка, а другата лежеше на треперещия лост за скоростите. Той искаше да каже нещо, но не смеейки да стори това, помръдна устни, преди да продума:
— Майко… — Тя бавно обърна към него глава, леко полюлявайки се в такт с движението на колата. — Майко, а ти не се ли боиш? Не те ли е страх да отиваш на съвсем непознато място?
Очите на майка му станаха замислени и кротки.
— Малко — отговори тя. — Само че това дори не е страх. Просто чакам. Когато се случи беда и трябва да се направи нещо — ще направя всичко.
— А сигурно не си мислиш като мен: ще пристигнем там, дали ще бъде всичко хубаво?
— Не — бързо отвърна майка му. — Не. Не бива да се мисли така. Аз не мога така да мисля. Това не е по силите ми — сякаш не живееш един живот, а няколко наведнъж. Когато си млад, струва ти се, че можеш да живееш хиляда живота, а всъщност и един ти е съвсем достатъчен. Това не ми е по силите. Ти си млад, ти гледай напред, а аз… аз сега виждам пред очите си само шосето. Мисля и това скоро ли ще огладнеят другите, скоро ли ще поискат свински ребра. — Лицето й сякаш беше се вкаменило. — Това е всичко, което мога да направя. Нищо повече. А ако се замисля, вие ще бъдете по-зле. Никой от нас не е отчаян само защото аз се грижа за работата си и не мисля за нищо друго.
Бабата силно се прозя, отвори очи и с уплашен вид се огледа наоколо.
— Трябва да сляза, слава на бога — рече тя.
— Като стигнем до ей ония храсти — отвърна Ал. — Ей там напред.
— Храсти-мрасти, аз трябва да сляза, казвам ти. — И тя започна да хленчи. — Искам да сляза, искам да сляза!
Ал увеличи скоростта и като се приближи до един нисък храсталак, рязко удари спирачките. Майка му отвори вратата, помогна на безпомощно засуетилата се старица да слезе и я заведе зад един храст. И когато бабата клекна, майката застана до нея, крепейки я да не падне.
Горе също се размърдаха. Лицата им лъщяха, изгорени от слънцето, от което нямаше къде да се скрият. Том, Кейси, Ной и чичо Джон с мъка скочиха долу. Рути и Уинфийлд се прехвърлиха през капаците и се завтекоха към храстите. Кони внимателно свали от колата Роуз от Шарън. Дядото се събуди и подаде глава изпод брезента, но очите му бяха трескави, влажни и блуждаещи. Той гледаше другите, ала едва ли съзнаваше кои са.
Том му извика:
— Дядо, искаш ли да слезеш?
Старческите очи равнодушно се спряха върху лицето му.
— Не — каза дядото. За миг в очите му блесна яд. — Казвам ти, няма да сляза. Ще остана като Мюли. — И дядото отново изгуби всякакъв интерес към това, което ставаше наоколо. Майката помогна на бабата да премине крайпътния насип и я доведе до камиона.