Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Разсмя се и светлозелените му очи се озариха от Вълнението. Адолин добре познаваше това усещане.
— Бяхте почти обкръжени! — възкликна той и се обърна към паршендите, които се изтегляха по двойки. Адолин уважаваше това, че нападаха Броненосци, а не бягаха от тях. Почти сигурно ги чакаше смърт, ала надвиеха ли, можеха да обърнат хода на сражението.
Якамав се разсмя доволно, като че се наслаждаваше на изпълнението на някоя певица във винарната. Смехът му беше заразен. Адолин откри, че се усмихва, докато напада паршендите и ударите му ги повалят един по един. Войната не му доставяше такова удоволствие като дуелите, ала сега — при всичката ѝ жестокост — му носеше изпитания и радост.
Само след секунди земята около него се покри с убити и той се завъртя в търсене на друга задача. Платото бе твърде причудливо — преди разбиването на Равнините явно е било висок хълм, а сетне половината от него се беше озовала на съседното плато. Адолин не можеше да си въобрази що за сила е разцепила хълма по дължина, наместо да разбие основата му.
Е, формата не беше обикновена — сигурно заради разцепването. Приличаше на широка, разлята пирамида с три слоя: основа, второ плато, широко стотина стъпки, и трето отгоре, точно по средата. Все едно някакъв триетажен сладкиш, разрязан наполовина.
Адолин и Якамав се намираха на второто плато. Адолин не беше длъжен да участва в това нападение, понеже не беше ред на неговата армия. Ала бе дошло време да се изпълнява втората част от плана на Далинар. Затова Адолин пристигна с един малък ударен отряд. И добре, че го стори. Якамав беше обкръжен и редовната армия не можеше да пробие линията на паршендите.
А сега паршендите бяха изтикани в края на второто плато. Все още владееха изцяло най-горното, където се беше появила какавидата. Това ги поставяше в неизгодно положение. Да, бяха по-високо, ала се видяха принудени да удържат и склоновете между платата, за да си обезпечат изтеглянето. Явно се бяха надявали да извадят скъпоценното ядро преди хората да се появят.
Адолин изрита един паршенд и го запрати тридесетина стъпки по-надолу, върху онези, които се сражаваха на най-долното плато. После погледна надясно. Паршендите бяха преградили достъпа до склона нагоре. Наистина искаше да достигне третото плато…
Огледа гладката скала и се провикна:
— Якамав!
Якамав видя какво му показва, отстъпи от схватката и съобщи на дотичалия до него Адолин:
— Това е лудост!
— Много ясно.
— Да се залавяме тогава!
Якамав подаде чука си на Адолин, та да го пусне в калъфа на гърба му. После двамата дотърчаха до скалата и почнаха да се катерят.
Пръстите на Адолин дращеха в камъка, докато той се набираше нагоре. Войниците на платото ги насърчаваха с викове. Имаше доста удобни места за хващане, но Адолин не би дръзнал да се катери без Броня, която да му помага по пътя нагоре и да го опази, ако падне.
И пак си беше лудост. Горе щяха да се озоват в обкръжение. Но двама броненосци можеха да свършат чудеса, стига да се подкрепят взаимно. А окажеше ли се, че противникът ги превъзхожда, всякак можеха да скочат от скалата и да оцелеят, ако Броните им са здрави.
Ето такъв риск Адолин никога не би дръзнал да поеме, ако баща му е на бойното поле.
Спря по средата на скалата. По ръба на горното плато паршендите се събираха и се готвеха да посрещнат двамата Броненосци.
— Замисълът ти е да си разчистим място горе? — попита Якамав, залепен за камъка до Адолин.
Адолин кимна.
— Само бъди готов да ме поддържаш.
— Дадено. — Якамав огледа височината. Лицето му беше скрито зад забралото. — Впрочем, ти какво правиш тук?
— Рекох си, че нито една армия няма да откаже помощта на Броненосци.
— Броненосци? Не един?
— Ренарин е долу.
— Надявам се, не се сражава.
— Около него има многочислен отряд войници с подробни указания да не допускат това. Обаче татко иска Ренарин да види малко паршенди.
— Знам какво прави Далинар. Опитва да покаже дух на сътрудничество, да накара Върховните принцове да не си съперничат. Затова праща Броненосците си да помагат и когато не е ред на неговата армия.
— Да не би да се оплакваш?
— А, не. Хайде да се постараем да разчистим малко място горе. Трябва ми секунда да извадя чука.
Адолин се усмихна зад наличника и продължи нагоре. Якамав беше земевладелец и Броненосец под властта на Върховния принц Роион и доста свестен адолинов приятел. Важно беше светлооки като него да виждат как Далинар и Адолин не пестят сили да направят Алеткар по-добър. Навярно няколко епизода като днешния щяха да покажат стойността на доверието в един съюз, за разлика от въплътените в Садеас временни сближавания и забиване на нож в гърба.