Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Адолин продължи нагоре. Якамав го следваше отблизо чак докато стигнаха на десетина стъпки от върха. На ръба се трупаха паршенди. Подготвили се бяха с чукове и боздугани — оръжия за бой с Броненосец. Малко по-нататък неколцина стреляха с лъкове, които безполезно отскачаха от Броните.
Добре тогава, рече си Адолин, захвана се с една ръка и протегна другата да призове Меча си. Заби го в скалата с плоското нагоре. Изпълзя до него.
После стъпи върху Меча.
Мечовете не се чупеха — те всъщност почти не се огъваха — и неговият го удържа. В миг Адолин разполагаше със захват и солидна основа. Затова когато приклекна и отскочи, Бронята го хвърли нагоре. Когато подмина ръба на третото плато, той се улови за скалата току под краката на чакащите паршенди. Хвърли се сред тях.
Песента им секна, когато Адолин се заби в тях като камък. Изправи се на крака и призова Меча си. После тръгна с рамото напред. Почна да налага с юмруци паршендите — пукна гръдната броня и главата на друг. Черупките им се трошаха с болезнен звук, ударите ги отхвърляха назад, неколцина паднаха от ръба на скалата.
Адолин изтърпя няколко удара в предмишниците, докато Мечът най-сетне се появи в ръката му. Той го развъртя наоколо. Така се бе съсредоточил върху усилието да удържи пробива, че не забеляза Якамав, чак докато онзи не застана до него и не почна да громи паршендите с чука.
— Чудесна изненада беше да хвърлиш един взвод паршенди върху главата ми. Много благодаря! — провикна се той, докато замахваше.
Адолин се усмихна и посочи.
— Какавида.
На най-горното плато паршендите бяха малко, обаче доста от другарите им напредваха нагоре по склона. Пред Адолин и Якамав се разкриваше път към какавидата — голям длъгнест камък в кафяво и светлозелено. Беше закрепена за скалите със същото вещество, от което беше изградена черупката ѝ.
Адолин прескочи сгърченото тяло на паршенд с умъртвени крака и се втурна нататък. Якамав го следваше и Бронята му потракваше. Скъпоценното ядро се вадеше трудно — обвивката на какавидата бе твърда като камък — ала с Меч не толкова. Само трябваше да убият съществото и да изрежат дупка, за да извадят сърцето, и…
Какавидата вече беше отворена.
— Не! — Адолин се завтече към нея, хвана се за ръбовете на дупката и надзърна в лигавата виолетова вътрешност. Парченца черупка плаваха в отвора, а мястото, където ядрото се свързваше с кръвоносните съдове и сухожилията беше празно.
Адолин се обърна и почна да оглежда платото. Якамав отиде при него и изруга.
— Как са го измъкнали толкова бързо?
Ето там. Недалеч паршендите се разпръснаха и завикаха на странния си ритмичен език. Зад тях се извисяваше воин в сребриста Броня, а от гърба му се вееше алено наметало. Ставите на Бронята стърчаха като на черупката на краб. Онзи беше висок поне седем стъпки и заради Бронята изглеждаше огромен. Навярно защото беше паршенд и от кожата му растеше броня от черупка.
— Той е! — извика Адолин и се понесе напред. С този воин баща му се би на Кулата — единственият паршендски Броненосец, когото бяха виждали през последните седмици, дори месеци.
Навярно последният паршендски Броненосец.
Той се обърна към Адолин. Държеше грамаден скъпоценен камък. От камъка капеше ихор и плазма.
— Бий се с мен! — викна Адолин.
Отряд паршенди се завтекоха край Броненосеца към мястото, където хълмът с трите плата беше срязан през средата. Броненосецът подаде скъпоценното ядро на един от тези войници, обърна се и загледа как скачат.
Те прелитаха над пропастта и се приземяваха върху другата половина от хълма, на съседното плато. Адолин все още се изумяваше как паршендите прескачат пропасти. Почувства се като глупак, когато осъзна, че те не са клопка за тях, както са за хората. За паршендите срязаната на две планина беше просто поредната пропаст за прескачане.
Още и още паршенди скачаха, измъкваха се от хората и се озоваваха в безопасност. Все пак, Адолин видя, че един залитна при скока. Нещастникът извика и рухна в пропастта. За паршендите имаше опасност, ала по-малка от това да се сражават с хората.
Броненосецът остана. Адолин престана да обръща внимание на паршендите, не забеляза и Якамав, който му викаше да се изтегля, и хукна към Броненосеца, размахвайки Меча си с всички сили. Паршендът вдигна своето Острие и отби удара му.
— Ти си синът, Адолин Колин — проговори паршендът. — Баща ти? Къде е?