Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
Докато наливах, забелязах на тоалетката няколко неща, приготвени най-вероятно за пътуването. Свитък, вързан с панделка. Хартията беше стара и груба и бях сигурна, че е от книгата с дървените корици в тайната стая. До свитъка бяха поставени кутия за емфие и малък флакон за парфюм, в който имаше черно-кафява течност.
— Ето — подадох пълна чаша на Адаир. Бях наляла и на себе си, макар да нямах намерение да изпия цялото количество. Просто щях да опитам, за да се уверя, че всичко е наред. Той изглеждаше доста замаян от опиума, макар да знаех, че не е достатъчен, за да го приспи.
Върнах се на мястото си в краката му и погледнах нагоре, опитвайки се да имитирам обожание и загриженост.
— От дни ми изглеждаш разстроен. Сигурно е заради проблемите с Узра. Не ми противоречи. Нормално е да си разстроен, държал си я при себе си стотици години. Няма как да не е означавала нещо за теб.
Той въздъхна и ме остави да му поднеса наргилето. Да, искаше забрава. Изглеждаше болен, бавен и подпухнал. Може би страдаше, задето бе убил одалиската, а може би се боеше да напусне това тяло и да отиде в следващото. Все пак отдавна него беше правил. Вероятно процесът беше болезнен. Или пък се страхуваше от последствията на друго зло, което бе извършил и което щеше да се прибави към дългия списък с грехове, сторени от него. Някой ден щеше да се наложи да отговаря за тях.
След две дръпвания той ме погледна през присвитите си очи.
— Страхуваш ли се от мен?
— Задето уби Узра? Имал си причини. Не ми е работа да ги подлагам на съмнение. Тук е така. Ти си господарят.
Той затвори очи и подпря пак глава на високата облегалка на креслото.
— Ти винаги си била най-разумната, Ланор. Съжителството с останалите е направо невъзможно. Обвиняват ме с погледи. Хладни са, крият се от мен. Би трябвало да ги избия всичките и да започна отначало.
По тона му разбирах, че това не е напразна заплаха. Преди време бе сторил същото с друга група свои подчинени. Беше ги изтрил от лицето на земята в пристъп на гняв. Вечният живот беше доста несигурен. Трябваше да се постарая ръката ми, която го милваше по челото, да не затрепери.
— С какво заслужи наказанието ти тя? Искаш ли да ми кажеш?
Той бутна ръката ми и пак дръпна от наргилето. Взех бутилката и му налях още една чаша. Оставих го да гали непохватно лицето ми с ръцете си на убиец и продължих да успокоявам съвестта му, че е имал право да убие одалиската.
В един миг той взе ръката ми, отдели я от слепоочието си и започна да проследява с пръст вените по китката ми.
— Искаш ли да заемеш мястото на Узра? — попита ме тревожно.
Тази възможност ме разтърси из основи, но аз се опитах да го скрия от него.
— Аз? Не те заслужавам… Не съм красива като Узра. Никога не бих могла да ти дам това, което тя ти даваше.
— Но можеш да ми дадеш нещо, което тя не искаше. Тя никога не ми се отдаде напълно. Никога. Презираше ме през цялото време, докато бяхме заедно. А при теб усещам… Имали сме и щастливи мигове, нали? Дори бих казал, че на моменти ме обичаше — и той прилепи устни към китката ми, горещият му дъх се сля с пулса ми. — Ако се съгласиш, ще направя всичко възможно, за да ти е по-лесно да ме обичаш. Ще си само моя. Няма да те деля с никого. Какво ще кажеш?
Продължи да целува китката ми, а аз се опитвах да измисля отговор, който да не звучи фалшиво. Накрая той продължи вместо мен:
— Заради Джонатан е, нали? Усещам го. Искаш да си свободна за Джонатан, ако той те пожелае. Аз искам теб, а ти искаш Джонатан. Е… може и да има начин да се получи, Ланор. Може да има начин и двамата да получим това, което искаме.
Беше като признание за всичките ми подозрения и от него кръвта ми се смрази.
Способността на Адаир да колекционира изгубени души щеше да бъде неговият провал. И мен ме беше подбрал добре. Беше ме взел, защото знаеше, че съм способна да му наливам отровни напитки, докато той ми се обяснява в любов. Кой знае, може би ако бях сама, ако трябваше да се погрижа само за собственото си бъдеще, щях да направя друг избор. Но Адаир беше включил и Джонатан в плана си. Може би си мислеше, че така ще ме направи щастлива, че съм достатъчно повърхностна, за да бъда с него и да го обичам, щом се всели в красивата външност на Джонатан. Но неговата душа на убиец щеше да се крие зад любимото ми познато лице и щеше да отеква във всяка негова дума, а при тази мисъл какво друго бих могла да направя?