Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Преди да успее да каже и дума повече, онзи с лопатата пристъпи напред и грабна картата от ръката му. Отстъпи две крачки назад, изгледа го с враждебна подозрителност, а после погледна в картата. И застина. Другарят му го погледна, после погледна Свенсон, а след това се надвеси над рамото на приятеля си, за да види и той. И също застина, вниманието му бе приковано към онова, което виждаше в нея.
Свенсон гледаше невярващо. Възможно ли беше да е толкова лесно? Пристъпи напред, но докато протягаше ръце към лопатата, картата стигна края на цикъла си и двамата издадоха тихи въздишки, които го накараха да замръзне. След миг обаче те потънаха в повторението, зяпнали, със замаяни погледи. С брутална решителност Свенсон грабна лопатата и замахна два пъти — удари ги с плоското все пак. Хвърли лопатата, взе синята карта и побягна. Не беше използвал ръба — с повече късмет двамата щяха да оживеят.
В стените на кариерата отекна стържещ рев — такъв всепоглъщащ шум, че в първия момент Свенсон реши, че съществува само в мозъка му, нали го бяха удряли по главата. Но не! Беше дирижабълът — моторът и перките му! С какво ли се движеше това чудо — с въглища, с пара? Кабината и металната рамка му се бяха сторили съвсем крехки. Дали някой бе чул разговора му с мъжете? Видял ли го беше някой? Вдигна глава и присви очи към демоничния въздушен кораб — къде се бе дянал монокълът му? Дирижабълът се бе издигнал на височината на ръждивочервените стени, завързан за дъното на кариерата само с няколко тънки въжета. На прозорците на гондолата се виждаха силуети, прекалено далеч, за да ги различи. Не го интересуваха — какво бе станало с Елоиз? Щом не я влачеха към пещта заедно с него — ако не беше мъртва, — тогава какво й бяха направили?
Високото стълбище бе празно, само на най-горната площадка се бяха скупчили няколко души, на нивото на увисналата във въздуха кабина. На дъното на кариерата бяха останали трима мъже — оправяха се с последните въжета и гледаха нагоре.
Доктор Свенсон закуцука към стълбата. Избърса уста с мръсния си ръкав и се изплю — бе вкарал в устата си повече прах, отколкото бе избърсал. По лицето му имаше кръв — негова ли беше? Нямаше представа. Хората горе на площадката сигурно бяха мъжете и жените от влака. Госпожица Пул с тях ли беше? Не, едва ли. Те бяха изпълнили задачата си. Госпожица Пул щеше да им маха от гондолата и да отлети за Харшморт с останалите. Но къде беше Елоиз?
Свенсон ускори крачка, пръстите му автоматично извадиха табакерата. Бяха му останали три цигари и докато куцаше напред, той успя да запали една и напълни дробовете си с тежък лютив дим. Очите му се насълзиха, но въпреки това димът му доставяше удоволствие, някак си го връщаше към задачата му. Да, той ставаше непреклонен, неудържим, легендарен противник. Изплю се пак и погледна надолу, за да види дали в храчката има кръв и нещо в пръстта отрази светлината. Стъкло. Монокълът му! Верижката се бе скъсала, докато го бяха влачили, но стъклото бе здраво! С глупава усмивка той го вдигна и го позабърса, колкото можа, после извади ризата от панталоните си и го избърса още веднъж, защото ръкавът му безнадеждно го беше зацапал. Сложи си го.
Крабе стоеше на един отворен прозорец и викаше на някого на стълбите — на Фелпс, който явно се беше възстановил достатъчно, за да пътува сам. До Крабе на прозореца наистина стоеше госпожица Пул и махаше за сбогом. Не видя Лоренц — може би той управляваше кораба. Доктор Свенсон не знаеше нищо за това как работят тези съоръжения, дори не знаеше как изобщо се задържат във въздуха. Аспиш сигурно също бе вътре. Къде беше трупът на херцога? Дали го бяха качили в някоя каруца, която Фелпс да върне в града? Там ли щеше да намери и Елоиз — жива или мъртва? Изглеждаше вероятно. Трябваше да се качи по стълбите и да ги последва в Тар Вилидж.
Беше стигнал средата на кариерата, въздушният кораб се извисяваше все по-голям над него с всяка крачка. Засега никой не го беше забелязал и не бе погледнал към двамата зашеметени мъже. Но все някой щеше да се обърне — онези, които се оправяха с въжетата, щяха да ги развържат всеки момент. Никога нямаше да успее да се качи по стълбите — не можеше да надбяга и малко дете. Трябваше да се скрие. Спря и се огледа за някоя ниша в скалата — и изведнъж нещо тупна в пръстта на десетина метра от него. Погледна го — не можеше да види какво е, — а после обърна очи нагоре, откъдето бе паднало. И там, на задното прозорче на гондолата на дирижабъла видя долепена до стъклото ръка и бледо неясно лице. Погледна пак към падналия предмет. Беше книга… черна книга с кожена подвързия… отново вдигна очи.