Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Това беше Елоиз. Той беше глупак.
Втурна се напред точно когато най-близкият мъж, който освобождаваше въжетата, най-сетне случайно се обърна в негова посока. Свенсон се наведе и го удари с рамо в корема, при което и двамата паднаха, а въжето се освободи от колчето, на което бе завързано. Започна да се вие около тях като змия, докато дирижабълът се издигаше и опъваше другите въжета. Другите двама мъже ги развързаха, помислили, че това е бил сигналът, но осъзнаха грешката си, когато въжетата просто се изплъзнаха от ръцете им. Свенсон с мъка се изправи и се хвърли към мятащото се въже — беше луд, почти пелтечеше от ужас — и пъхна ръката си в примката на края му. Дирижабълът подскочи нагоре и дръпна Свенсон три-четири стъпки във въздуха.
А после корабът се заиздига в нощното небе. Доктор Свенсон риташе с крака и стискаше въжето по-силно, отколкото някога си бе представял, че може. Прелетя покрай групата на стълбите, люшкаше се като човешко махало. Изведнъж се озова извън кариерата над някаква поляна. За един кратък изкушаващ миг меката трева беше току под краката му — можеше ли да падне и да оцелее? Ръката му бе оплетена във въжето. Страхът бе направил хватката му желязна и преди да успее да прекара друга мисъл през вцепенения си мозък, корабът се заиздига още, а поляната оставаше все по-далеч и по-далеч.
Над него и около него бе черна нощ, леденият вятър го подмяташе. Доктор Свенсон погледна безпомощно невъзможно далечната гондола и започна да се катери — слагаше едната си окървавена ръка над другата, пъшкаше, хлипаше, стиснал очи в агония, всички ужасии на ада виеха под краката му.
7.
„Сен Роял“
Когато решеше нещо, госпожица Темпъл смяташе, че е абсолютно смешна загуба на време да продължава да обмисля решението си — така от изгодната позиция на каретата си тя не обсъждаше доводите за и против отиването си в хотел „Сен Роял“, а се бе отдала на успокояващото удоволствие да гледа магазините от двете страни на улицата и хората, които бързаха по задачите си. Обикновено това не я интересуваше — като се изключи известно нездраво любопитство за това какви недостатъци могат да се отгатнат по дрехите или стойката на някой човек. Но сега, вследствие на дръзкото си отделяне от доктора и Кардинал Чан, тя чувстваше, че има право да наблюдава, без да съди, тъй като се бе отдала на действието, като стрела в полет. Истината беше, че тя усещаше, че дори само това, че е в движение, е успокоило бурята от чувства, която я бе връхлетяла в градината на графа и — още по-лошо — на улицата. Ако не можеше да се справи с предизвикателството да влезе храбро в хотел „Сен Роял“, нима изобщо можеше да се смята за любителка на приключенията? Героините не си избираха само тези битки, които знаеха, че могат да спечелят. Тъкмо напротив — те успяваха да направят това, което се искаше от тях, и не се самозалъгваха, че могат да разчитат на чужда помощ, а вършеха нещата сами. Дали щеше да е по-безопасно за нея, ако бе изчакала Чан и Свенсон — колкото и планът да си беше неин — и да влязат там със сила? Беше спорно в най-добрия случай (най-малко заради потайността), че точно тя е най-подходяща за тази задача. Но по-големият въпрос беше собственото й мнение за самата нея и загубата, която бе претърпяла, в сравнение с тази на другарите й. Тя се усмихна и си представи как ги среща пред хотела — изкикоти се при мисълта колко време ще им отнеме да я намерят — и как държи в ръцете си жизненоважна информация и може би жената в червено или граф Д’Орканч, вече напълно подчинени, са в краката й.
Освен това съдбата й бе в „Сен Роял“. Жената в червено, тази графиня Лакер-Сфорца (поредното доказателство, сякаш нямаше достатъчно, за италианския вкус към нелепи имена) беше основният й враг, жената, която я бе предала на смърт и дори по-лошо. Освен това госпожица Темпъл не можеше да не се пита за ролята на тази жена в прелъстяването — нямаше друга дума — на Роже Баскомб. Обективно съзнаваше, че основната движеща сила трябва да е амбицията на Роже, манипулиран с лекота от заместник-министъра, към чието мнение, като съвестен катерач по обществената стълбица, той се придържаше като роб. При все това не можеше да не си представя жената и Роже в една стая… като кобра, изправила се срещу кученце. Тя го бе прелъстила, очевидно, но до каква — буквална, физическа — степен? Бе повдигнала идеалната си вежда и бе нацупила веднъж алените си устни и той бе на колене. И дали бе взела Роже за себе си, или го бе пуснала на някоя от фаворитките си, на някоя от другите жени от Харшморт — онази госпожа Марчмур — или беше Хук? Имаше прекалено много имена. Госпожица Темпъл се намръщи, защото мисълта за глупостта на Роже я ядосваше, а мисълта как враговете й го обръщат в своя полза с такава явна лекота, я ядосваше още повече.