Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

Имаше нещо тъй внушително в безмълвната почуда, с която всеки погледна своя съсед и всички погледнаха мистър Пикуик, та никой не се осмеляваше да проговори. Мълчанието бе нарушено най-накрая от мистър Тъпман.

— Додсън и Фог — повтори той механично.

— Бардел и Пикуик — рече мистър Снодграс замислено.

— Душевният мир и щастие на доверчиви жени — промълви мистър Уинкл някак разсеяно.

— Това е заговор — каза най-после мистър Пикуик, възвърнал си способността да говори, — подъл заговор между тия двама грабители адвокати Додсън и Фог. Мисис Бардел никога не би го направила; тя не би имала сърце да го стори; тя няма основание да го стори. Измислици… измислици.

— За нейното сърце — с усмивка рече мистър Уордл — вие сте несъмнено най-добрият съдник. Не искам да ви разочаровам, но трябва да ви кажа, че за нейните основания Додсън и Фог са много по-добри съдници, отколкото кой да е от нас.

— Туй е гнусен опит да ме изнудват за пари — рече мистър Пикуик.

— Да се надяваме, че е така — рече Уордл, като се покашля късо и сухо.

— Чул ли ме е някой някога да се отнасям към нея по друг начин освен като наемател към своята хазайка? — продължи мистър Пикуик много разпалено. — Виждал ли ме е някой с нея? Дори моите приятели тук никога…

— Освен при един случай — рече мистър Тъпман.

Мистър Пикуик промени цвета на лицето си.

— А! — обади се мистър Уордл. — Хм. Това е важно. Нямало е нищо подозрително тогава, предполагам?

Мистър Тъпман погледна стеснително своя председател.

— Не, не — рече той, — нямаше нищо подозрително. Но… не знам как се бе случило, забележете… но тя наистина се бе отпуснала в неговите обятия.

— Боже господи! — възкликна мистър Пикуик, защото въпросната сцена отведнъж изплува в паметта му. — Каква ужасна случайност, какво стечение на обстоятелствата! Тъй беше, тъй беше…

— И нашият приятел се мъчеше да я утеши — подхвърли мистър Уинкл доста злорадо.

— Тъй беше — рече мистър Пикуик, — не отричам, тъй беше.