Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Надявам се, че няма — присъедини се мистър Пот, а същевременно гореше от желание гостът му да се задави и задуши с парчето препечен хляб, което поднасяше в този миг към устата си, и тъй окончателно да се сложи край на неговото пребиваване у тях. — Надявам се, че няма.
— Много мило от ваша страна — отговори мистър Уинкл, — но е получено писмо от мистър Пикуик: научих това от бележката на мистър Тъпман, оставена ми на вратата рано тази заран; той ни вика да идем при него в Бери още днес; уговорено е да тръгнем с дилижанса по обед.
— Но ще дойдете пак, нали? — запита мисис Пот.
— О, разбира се — отвърна мистър Уинкл.
— Съвсем сигурно? — рече мисис Пот, хвърляйки крадешком нежен поглед към своя гост.
— Съвсем — отговори мистър Уинкл.
Закуската премина в мълчание, тъй като всеки бе потънал в своите лични грижи. Мисис Пот съжаляваше за загубата на един обожател: мистър Пот — за своето прибързано обещание да нашиба „Независимост“; мистър Уинкл за неловкото положение, в което неволно бе попаднал. Наближаваше пладне и той се откъсна от своите домакини след многократни сбогувания и обещания за скорошно завръщане.
„Ако някога дойде отново, ще го отровя“ — си каза мистър Пот, когато влизаше в малкия си работен кабинет, дето майстореше своите мълнии.
„Ако някога наистина се върна отново и имам вземане-даване с тези хора — си каза мистър Уинкл, докато се отправяше към «Паунът», — ще заслужавам мене лично да нашибат… точно така.“
Приятелите му бяха готови, дилижансът — почти и след половин час те напредваха по пътя, неотдавна изминат от мистър Пикуик и Сам, и тъй като вече сме казали нещо за тази местност, не считаме за необходимо да поместим прекрасното поетично описание на мистър Снодграс.
Мистър Уелър бе застанал на вратата на „Ангелът“, готов да ги посрещне, и този джентълмен ги заведе до стаята на мистър Пикуик, гдето, за голяма изненада на мистър Уинкл и мистър Снодграс и не по-малко смущение на мистър Тъпман, те завариха и стария Уордл и Тръндл.
— Как сте? — запита възрастният човек, сграбчвайки ръката на мистър Тъпман. — Я не стойте настрана и не правете такова жално лице за онази история; непоправимо е, стари друже; ако мисля за нейното добро — хубаво щеше да е да бяхте я взели; но ако мисля за вашето добро — радвам се, дето ви се размина. Млад човек като вас може по-подходящо да се нареди, и то, без много да чака. — И с тези утешителни думи мистър Уордл потупа мистър Тъпман по гърба и сърдечно се засмя.
— А как сте вие, драги младежи? — рече мистър Уордл, ръкувайки се едновременно с мистър Уинкл и мистър Снодграс. — Точно казвах на мистър Пикуик, че трябва всички да дойдете у нас по Коледа. Ще имаме сватба… истинска сватба този път.
— Сватба! — възкликна мистър Снодграс и страшно побледня.
— Да, сватба. Но не се плашете — рече добродушният човек. — Става дума за Тръндл и Бел.
— О, това ли било? — отпусна си мистър Снодграс сърцето, изтръпнало от мъчително съмнение. — Да ви е честито, сър. Как е вашият Джо?
— Отлично — отвърна възрастният човек. — Сънлив както винаги.
— А вашата майка, пасторът и всички други?
— Много са добре.
— Къде… — промълви с усилие мистър Тъпман — къде е… тя, сър? — И той извърна глава и закри очите си с ръка.
— Тя! — рече възрастният човек и многозначително поклати глава. — Имате пред вид неомъжената ми сестра, ли?
Мистър Тъпман потвърди с кимване, че въпросът му се отнася до разочарованата Рейчъл.
— О, тя ни напусна — рече възрастният джентълмен. — Сега живее при роднини, доста далече от нас. Не можеше да понася присъствието на девойчетата и аз я оставих да си иде. Но хайде! Ето и вечерята. Сигурно сте гладни след пътя. Аз съм гладен и без да съм пътувал. Да почваме.
И те хубаво си похапнаха; а след като привършиха вечерята, мистър Пикуик разказа — за неизразим ужас и възмущение на своите последователи — преживените от него приключения и успеха, увенчал подлата измама на демоничния Джингл.
— И пристъпа на ревматизъм, дето хванах в тази градина — рече мистър Пикуик в заключение, — ме осакати за известно време.
— Аз също имах едно малко приключение — усмихнато подхвърли мистър Уинкл; и по молба на мистър Пикуик той предаде подробно злостните одумки на ийтънсуилската „Независимост“ и последвалото раздразнение на техния общ приятел, редактора.
Челото на мистър Пикуик се помрачи по време на повествованието. Приятелите му го забелязаха и когато мистър Уинкл привърши, настъпи дълбоко мълчание. Мистър Пикуик енергично удари със свития си юмрук по масата и заговори както следва: