Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Ей! — провикна се Уордл. — За случай, дето няма нищо подозрително, туй ми изглежда някак чудновато, а Пикуик? Хитрец с хитрец такъв! — И той се засмя тъй, че чашите върху страничния шкаф зазвънтяха.
— Какво ужасно стечение на обстоятелствата! — възкликна мистър Пикуик, като опря брада на дланите си. — Уинкл, Тъпман, прощавайте за току-що направената от мен забележка. Ние всички сме жертва на обстоятелствата, а аз съм най-голямата жертва. — След това извинение мистър Пикуик зарови лице в ръцете си и дълбоко се замисли. А междувременно Уордл направи цял кръг от намигвания и кимвания към останалите членове на дружината.
— Аз обаче ще поискам обяснения — рече мистър Пикуик, като повдигна глава и зачука по масата. — Ще се срещна с тия Додсън и Фог! Утре отивам в Лондон.
— Не утре — възрази Уордл, — все още силно куцате.
— Добре, тогава вдругиден.
— Вдругиден е първи септември и сте обещали да дойдете с нас до имението на сър Джефри Манинг — поне да обядваме заедно, ако не можете да участвувате в лова.
— Добре тогава, по̀ вдругиден — рече мистър Пикуик. — В четвъртък. Сам!
— Сър — отзова се мистър Уелър.
— Запазете две места, външни, за Лондон. Четвъртък сутринта за нас двамата.
— Слушам, сър.
Мистър Уелър напусна стаята и тръгна бавно да изпълни задачата, пъхнал ръце в джобовете и вперил очи в земята.
„Я какъв чешит ми бил началството — казваше си Сам, докато бавно крачеше нагоре по улицата. — Да вземе да се докарва на оназ ми ти мисис Бардел, с малко дете на туй отгоре! Все таквиз са тия старчоци, а уж тихи води, като ги гледаш. Ама мен туй не ми се вярва за него… не ми се вярва за него…“ — И с тези нравоучителни мисли мистър Самюъл Уелър свърна към станцията на дилижанса.
Глава деветнадесета
Птиците, чийто душевен мир и лично спокойствие оставаха за тяхно щастие ненакърнени поради блажената им неосведоменост относно приготовленията, извършвани да ги изумят на първи септември, приветствуваха естествено това утро като едно от най-приятните през този сезон. Много млади яребици се перчеха самодоволно из стърнищата с всичката придирчива надутост на ранната младост, а много от по-старите наблюдаваха лекомислието им през кръглите си очички с чувство на превъзходство като по-мъдри и опитни птици, но еднакво не съзнавайки наближаващата ги гибел, се радваха на свежия утринен въздух, живнали безгрижно, а само няколко часа по-късно щяха да лежат простреляни на земята. Но ето че се разнежихме — нека продължим.
И тъй, казано на ежедневен прост език, заранта беше хубава — толкова хубава, та надали бихте повярвали, че броените дни на английското лято бяха вече отминали. Ниви, плетища и дървета, хълмове и тресавища се представяха пред очите в своите най-разнообразни оттенъци на наситено зелено; едва бе окапал по някой лист, едва се съзираше жълта пръска всред лятната зеленина, за да ви предупреди, че есента бе вече настъпила. Небето бе безоблачно, слънцето грееше ярко и топло; песен на птички и жужене на безброй летни насекоми пълнеше въздуха; а градините на селските къщи, цели изпъстрени от цветя в богати, разкошни багри, блестяха натежали от роса като купища искрящи скъпоценни камъни — всичко носеше отпечатъка на лятото, от чиято палитра не бе още изчезнала нито една краска.
Такова беше утрото, когато откритият екипаж, гдето седяха трима пикуикисти (мистър Снодграс бе предпочел да остане у дома), мистър Уордл, мистър Тръндл и Сам Уелър на капрата до кочияша, спря пред портата на крайпътната ограда, а там чакаха висок мършав ловен надзирател и момче с високи обуща и кожени гамаши: и двамата носеха по една торба с внушителни размери и бяха придружени от чифт ловджийски кучета.
— Я гледайте — прошепна мистър Уинкл на Уордл, докато кочияшът спускаше стълбичката, — те да не смятат, че ще убием толкова дивеч, та да напълним онези торби, а?
— Да ги напълним! — възкликна мистър Уордл. — Ами да, бога ми! Вие ще напълните едната, а пък аз — другата; а като свършим с тях, в джобовете на ловджийските ни жакети ще се побере още толкоз.
Мистър Уинкл слезе от колата, без нищо да отвърне на тази забележка: но си помисли вътрешно, че ако дружината трябва да чака на открито, докато той напълни цялата торба, всички ги грози опасност да хванат хрема.
— Хей, Джуноу, момичето ми, здравей, красавице; куш, Деф, куш! — говореше Уордл, милвайки кучетата. — Сър Джефри е, разбира се, още в Шотландия, нали, Мартин?