Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Тя винаги се връщаше. Но той така и не се освободи от лапите на страха.
Един ден мъжът в черно престана да звъни по телефона. Или двамата заминаха за Франция. Губеше му се редът, в който нещата се бяха случили. Но телефонът престана да звъни. Нямаше вече хвърлено набързо палто, излизане на пожар, недовършена кофичка подсладено кисело мляко, оставена на масата. Тя стоеше вкъщи и денем, и нощем. Печеше сладкиши, готвеше варено, майстореше чудни воловани с всякакви пълнежи, пастети, мъфини, сладкиши с плодове. Най-разнообразни ястия и лакомства, които продаваше на фирми за кетъринг. Обясняваше, че така си печелела хляба. Той много добре знаеше, че тя лъже.
Във Франция ходеше на училище. Говореше френски. Забрави внезапните телефонни позвънявания, намусените портиери, тъпите рекламни брошури, подсладеното кисело мляко. Харесваше му да живее във Франция. И на майка му като че ли й харесваше. Тя ухаеше на хубаво, беше цялата розова, върна се към пианото в музикалната школа в Пюто. Престана да вика насън. Заживяха спокойно, като всички хора.
Липсваха му единствено катеричките…
А сега страхът се беше върнал.
Откакто Ортанс си грабна куфара и палтото и замина, без да му поръчва каквото и да било. Без да го инструктира, няма да мърдаш оттук, ще ме чакаш, чети рекламните брошури или разглеждай картинките. Вярно, прекарахме страхотна нощ, но ме чака куп друга работа. Чакай ме тук, не мърдай. Беше като парализиран. Не можеше да помръдне. В душата му зейна огромна празнина, която заплашваше да го погълне.
И нищо не идваше да я запълни.
Откакто Ортанс си тръгна…
Слагайки изведнъж точка на нощта, която едва-що започваха. Тяхната дълга нощ, лудата нощ само на двама им… Тя очакваше той послушно да я чака, дрънкайки гамите на бялото пиано. Обичам те, обичам те, но имам други по-важни неща за вършене.
Той виждаше как се издига високо в небето дългата шарена опашка на хвърчилото. Бе изгубил ръчката, с която да завърти червеното и синьото, жълтото и зеленото, и виолетовото, и всички цветове и да ги върне обратно в живота си.
Животът му изгуби цвят, побеля. Вече нищо не разбираше. Не бе сигурен в нищо. Не знаеше дали все още иска да свири. Питаше се дали не бе сънувал. Дали не бе сънувал, че иска да става пианист. Питаше се дали не бе пожелал да стане пианист, за да се хареса на Оливър. Да си изфабрикува баща, какъвто, с ръка на сърцето, жестоко му липсваше. Никога не му бе хрумвало, че би могъл да има нужда от баща. Просветлението му дойде внезапно един ден, докато си вземаше душ, след като Симон го бе попитал дали не се взема за Исус. И ти имаш баща като всички останали.
Звънна на Оливър.
Той беше включил телефонния секретар: „Това е телефонът на Оливър Бун, не съм у дома. Оставете ми съобщение. Ако ме търсите по работа, обадете се на агента ми на…“.
Той затвори.
Смесваше всичко. Всичкото бяло в главата си. Всичко, за което никога не бе искал дори да помисля. Какво означаваше да си възрастен? Да излезеш от детството, от юношеството? Да не знаеш нищо за себе си?
В главата ти да е само бяло и празно?
Тогава си каза, че изпитва страх, очевидно, но няма да постъпи подло. Преди беше постъпвал подло. Подло, безотговорно или безгрижно, не можеше точно да определи. Спомни си името на г-жа Хауъл, хазайката на майка си от студентските й години, когато бе срещнала баща му. Спомни си, че живее в старата част на Единбург.
Повече нямаше да бъде безотговорен и лекомислен.