Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник

Познаваше страха и от времето, когато тя отиваше при мъжа в черно, където и когато я повикаше, по средата на някое изречение, докато се къпеше в банята, докато му даваше подсладено кисело мляко. Достатъчно бе телефонът да звънне, тя да вдигне и тонът й неочаквано се променяше — звучеше засрамено, гласът й трепереше, казваше: да, да, обличаше го на бърза ръка, увиваше го в едно огромно палто и двамата излизаха, тряскайки вратата, дори се случваше да си забрави ключовете отвътре. Отиваха в някой хотел, обикновено луксозен, хотел с портиер в ливрея на входа, с прислужник, който се навърта наоколо, с момче, обслужващо асансьора, с прислужник на всеки ъгъл, тя го настаняваше на рецепцията, без да поглежда господина с униформа, който й хвърляше недоволен поглед, подаваше му рекламна брошурка, която грабваше от някоя масичка, за да се занимава, и му казваше, ето, гледай картинките, така ще се научиш да четеш, веднага се връщам, не мърдай оттук, разбра ли? Няма да мърдаш оттук под никакъв предлог, разбрахме се, нали? Изнизваше се като крадла, връщаше се разплакана и го уверяваше, сякаш говореше на себе си, сякаш спореше със съвестта си, уверяваше го, обичам те, бъди сигурен, обичам те до лудост, просто… и отново изчезваше. Униформеният господин я гледаше как се отдалечава, клатейки глава, обръщаше се към него със съчувствие, а той продължаваше да стои и да я чака. Без да помръдва. Вцепенен от страх, да не би случайно тя да не се върне.

Тя се връщаше. Зачервена, уморена, засрамена. Обсипваше го с целувки, гушкаше го и двамата се прибираха вкъщи. Понякога вземаше отново лъжичката и му даваше подсладеното кисело мляко, друг път пълнеше ваната с гореща вода и пускаше тъжна музика или го слагаше да спи, сядаше до него и заспиваше облечена.

Той порасна, но нещата не се промениха. Седяха си пред телевизора, загледани в някакво предаване с поднос на коленете, смееха се, надпреварваха се да отговарят на въпросите, пееха песни, телефонът иззвъняваше, тя му хвърляше палтото, пресичаха Лондон от единия до другия край и хлътваха в някой хотел. Тя го настаняваше на някое голямо канапе, даваше му напътствия, той кимаше и чакаше да й види гърба. Не искаше да кисне на едно място да разглежда тъпи диплянки, които рекламираха облени от слънце приказни острови. Излизаше и тръгваше към близкия до хотела парк да наблюдава катеричките. Сядаше на тревата. Оставяше ги да дойдат близо до него, даваше им дребни сладки, които носеше в джобовете на палтото си. Те не се страхуваха, ядяха от протегнатата му ръка. Или отнасяха парченцето лакомство и се отдалечаваха, подскачайки. Подскачаха високо, отривисто, решително, оглеждайки се наляво и надясно, за да се убедят, че наоколо не се мярка съперник, готов да им отнеме плячката. Той се смееше весело, проследявайки ги с очи как се отдалечават, катерят се пъргаво като индианци по сивите дънери и изчезват сред клоните на дърветата. Много скоро ги губеше от поглед, те се сливаха с кората на дърветата. Тогава започваше да ги имитира, подскачаше, развял голямото си палто, разтворил ръце и свил пръсти като куки, въртейки очи във всички посоки, сякаш се опасяваше да не го нападне някой. За да забрави страха, загнездил се в стомаха му. За да забрави въпроса, който се въртеше безспир в ума му, ами ако тя го остави и никога вече не се върне? В такива моменти се затичваше обратно към хотела и грабваше някоя тъпа рекламна брошурка.