Аз съм пилигрим

Мъжът с костюма ме заведе до асансьора, качихме се шест етажа и влязохме в нещо, което приличаше на заседателна зала - четири стени от матово стъкло, дълга маса и - от едната страна - двама техници пред компютри, свързани с множество външни дискове.

Три жени и шестима мъже станаха, за да ме посрещнат. Единият ми подаде ръка и каза, че е директорът. Беше изненадващо млад, но дългата му коса беше побеляла и реших, че е от тревогите да не повреди безценните произведения на изкуството. Обясни ми, че през няколкото часа след разговора ни присъстващите в залата се събрали и изработили стратегия за възстановяване на изображение от огледалата. Никой от тях, добави, не таял особени надежди.

-      Обаче въпреки това - каза след миг с усмивка - понякога дори реставраторите правят чудеса. Готови ли сме?

Кимнах и той щракна някакъв ключ на стената. Четирите непрозрачни стени станаха прозрачни. Бяха от стъкло, което се нарича течен кристал - електрическо напрежение пренарежда молекулите му и то става прозрачно.

Стояхме в стъкления куб, увиснал във въздуха над забележително пространство.

Голямо хале, може би трийсет метра високо, сводесто и бяло, което може би беше по-старо и от самите Медичи. Долу - изглеждаха малки в огромния обем - имаше хидравлични кранове за местене на тежки статуи, подпори за изправяне на големи картини, вани от неръждаема стомана, достатъчно големи, за да поемат цял обелиск, и помещение за обработка с пара, в което с лекота се отстраняват вековни замърсявания от мрамор и камък. Между тях се движела безшумни, задвижвани с електричество повдигачи, малки мобилни кранове и десетина специалисти с бели престилки. Ателие ли? По-скоро изглеждаше, сякаш НАСА е завзела катакомбите.

Почти точно под нас почистваха картина на Тициан, а недалеч мъже и жени обработваха бронзова врата от Бернини, която някога бях виждал във Ватикана. Най-впечатляващи обаче бяха няколко слепени един за друг панела, фиксирани за едната стена. На тях бяха фотографските плаки, използвани при реставрирането на великата творба, за да служат като вдъхновение или за да напомнят великолепната работа на ателието.

„Тайната вечеря“, на Да Винчи.

Беше в естествен размер и свежа, сякаш е рисувана вчера, и за момент си дадох сметка какво е било усещането на хората, влезли в „Санта Мария деле Грацие“ преди петстотин години и видели стенописа за първи път.

Директорът си сложи безжични слушалки и посочи двете позлатени рамки, подпрени на стената. Огледалата бяха извадени и висяха на мостов кран. Докато гледахме, експертите ги потопиха във вана със синя течност - химикал, който се надяваха да отдели огледалния слой от стъклото, без да го повреди. Ако не успееха или ако сребърният нитрат се разпаднеше, всички щяхме да си тръгнем с празни ръце.

След това спуснаха над ваната голяма шатра, за да я затъмнят.