Аз съм пилигрим
- Автор: Хейс Тери
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546555458
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Аз съм пилигрим». Краткое содержание книги:
- Този пясък до водата - каза мениджърът. - В Бодрум му казват...
- Германския плаж - прекъснах го.
Работниците ми казаха, че въпреки всичките усилия и разходи никой не бил живял във вилата - във всеки случай не и постоянно. В началото лампите светвали през няколко месеца, оставали така около седмица, после отново всичко притъмнявало. Всички смятали, че това е лятна вила, но поради внимателно засадените дървета и отдалечеността на имението било невъзможно дори да зърнат хората, които отсядали в Чакалнята временно.
„Чакалнята, какво странно име“, помислих си пак.
- Защо смениха името? - попитах ги.
Мениджърът се засмя - нямаше нужда да пита приятелите си.
- Много просто - отговори. - La Salle d’Attente беше трудно много да казват рибарите. Те знаели на какъв език се така казва и затова решили казват само Френска къща. После така останало, хора свикнали.
Сезоните се редели, листакът се сгъстявал, вилата като че ли изпаднала в дълбок сън, никой не идвал в нея с години.
В началото бавно, а после много бързо, туризмът започнал да променя крайбрежието - в залива направили много кейове, били построени и други красиви вили. А после, преди осем години, дошъл един мъж - никой не знаел кой е - и отворил къщата. След няколко седмици от чужбина дошли дизайнери и строители, които се заели да модернизират интериора и дори монтирали система за сигурност, последна дума на техниката. Най-накрая Френската къща влязла в 21-ви век.
Няколко месеца преди да започне сезонът онова лято, някой се обадил на местен агент за недвижими имоти и му казал, че е време вилата да започне да изкарва парите си - дава се под наем на почиващи за двеста хиляди долара седмично.
Мъжете се усмихнаха на фантастичната цифра и свиха рамене.
- Коя е била тя? Жената, която е построила къщата? - попитах след малко, в тишината, замислен за свастиките.
Поклатиха глави - мистерия. Мениджърът си погледна часовника и каза на хората си, че трябва да натоварят сандъците, ако искат огледалата да стигнат до летището навреме. Работниците запушиха бутилките, станаха и се върнаха на терасата.
Обърнах се и слязох в градината. Малко по-нататък спрях и се обърнах към къщата - наистина беше зловеща и първото ми впечатление, когато я бях видял от алеята, беше точно - беше строена, за да осигурява уединение. Обаче Чакалня... защо това име? И какви са били онези хора, които са идвали и са оставали за по няколко дни преди толкова много години? Кои са били те?
Не знам защо се замислих за това - може би заради простора на морето, може би заради товарния кораб на хоризонта - но се бях научил да се доверявам на интуицията си. „Кораб - помислих си. - Това е чакал - кораб“.
Мениджърът застана на входа и започна да маха с ръце, за да привлече вниманието ми.
- Товарене на огледала пълен готов и свършено - извика. - Сега ни трябва ти лично.
Усмихнах се и отидох да придружа конвоя до летище „Милас“.
27.
Летях за Флоренция привечер. На небето нямаше никакво облаче, великият ренесансов град разстилаше долу главозамайващата си красота. Бях в кабината на самолета на ФедЕкс, отклонен от Истанбул, за да вземе два големи сандъка като специална услуга за ФБР.
Пилотите, двама каубои - англичанин и австралиец, ме поканиха да седна на свободното място отпред. Ако знаех, че по време на целия полет ще спорят за крикет, щях да си остана отзад.
Камион от „Уфици“ излезе на самата писта, за да ни посрещне, и само за няколко минути трима работници от галерията и двамата пилоти свалиха сандъците с кран от търбуха на самолета и ги натовариха на камиона. Сама по себе си Флоренция като град е произведение на изкуството, но повторната ми среща с нея не ми донесе радост. Последния път, когато крачех по улиците ѝ, бях с Бил и сега отново ме обзе съжаление за начина, по който се отнесох с този чудесен човек.
Влязохме в града по здрач, минахме по тесните странични улички, които са се променили твърде малко за последните петстотин години, и спряхме пред висока двойна дъбова врата, която си спомнях смътно. Ателието се помещаваше в отделен комплекс, до музея - няколко стари изби и складове с каменни стени, дебели два метра - в които някога са се съхранявали огромните запаси вино и зърно на Медичите.