Аз съм пилигрим
- Автор: Хейс Тери
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546555458
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Аз съм пилигрим». Краткое содержание книги:
Виждах съвсем ясно лицето на мениджъра. Когато Ченгето мина покрай него, презрението, изписало се на него, беше почти осезаемо. Мениджърът се обърна към мен, видя, че го гледам, и се усмихна. После, когато ченгетата се отдалечиха, каза:
- Този човек име Смукач.
Работниците закимаха.
- Смукач? Който смуче? - попитах.
Мениджърът кимна, засмука въздух с уста и направи жест с ръка, все едно прибира пари.
- Аха - казах. - Такъв смукач. - Потрих палец и показалец - универсалният знак за подкуп. Мениджърът и приятелите му се засмяха, а един се изплю на земята. С две думи - разбрахме се на езика на жестовете.
След като ги оставих за минута, колкото да се полюбуват на гледката, ги заведох в библиотеката. Двама от мъжете бяха дърводелци и докато обсъждаха как да направят сандъците за огледалата, останалите се върнаха до пикапите, за да вземат стълби и инструменти.
Излязох на моравата и се опитах да се свържа с ФедЕкс, за да видя дали биха могли спешно да организират транспортирането на пратката до Флоренция. Чаках поредния запис с инструкции за клиента, когато до мен забързано дойде мениджърът, видимо обезпокоен, и ме повика да вляза. Уплаших се, че може да са изпуснали някое от огледалата и да се е счупило, но не помнех да съм чул трясък, така че оставих тази възможност настрана.
Временно се отказах от ФедЕкс и последвах мениджъра в библиотеката. И спрях. Мъжете - мълчаливи и застанали на една страна - ме наблюдаваха. Бяха свалили и двете огледала и аз погледнах измазаната каменна стена, на която бяха висели.
Когато ги видях за първи път, реших, че не са на място, и отдадох присъствието им в библиотеката на нечия ексцентричност. Не бях прав - огледалата бяха използвани, за да прикрият две големи свастики, издялани в камъка. Бяха съвсем истински, красиво оформени, под имперския орел на Третия райх. Вторачих се в тях - като дете бях виждал такива в кабинета на коменданта в Нацвайлер-Щрутхоф и за един кошмарен момент отново видях жената с бебето на ръце и двете други деца, вкопчили се в полата ѝ.
Отидох до зловещите релефи. Мениджърът и хората ме гледаха, видимо смутени. През Втората световна война Турция е запазила неутралитет, но всички знаеха какви са тези символи и мисля, че тези обикновени хора бяха дълбоко смутени, че това нещо е в техния град.
Протегнах ръка - наистина не исках да го докосвам - и прокарах пръст по следите от длетото. Мазилката се посипа като прах - огледалата наистина бяха сложени там преди много години.
Погледнах мъжете и попитах:
- Защо наричат това имение Френската къща?
26.
Името на къщата не било това, поне в началото. Когато била построена, малко след края на войната, била наречена La Salle d’Attente. Чакалнята. Какво ли се е чакало?
Седнахме с хората на мениджъра на стъпалата от задната тераса към моравата. Пред нас беше Егейско море, бризът поклащаше върховете на палмите. Работниците си бяха донесли обяд и настояха да го споделя с тях - маслини, сирене и печен на дървени въглища хляб. Наложи се да им покажа значката на ФБР и да им кажа, че е забранено, за да избегна виното и анасоновата ракия, които, изглежда, придружаваха всяка хапка. Радвах се, че бяха успели да свалят огледалата, преди да обядват.
Водехме, меко казано, хаотичен разговор - и не заради алкохола. Всеки от тях, включително мениджърът, имаше своя версия за историята на къщата. Никой не беше достатъчно стар, за да помни построяването ѝ, така че се позоваваха на чутото от баби и дядовци.
Всички обаче бяха съгласни в едно - че къщата е строена от германка. Доколкото успях да разбера, това станало през 1946 година, само година след капитулацията на Германия, когато страната - при седем милиона жертви - била в руини. Разказваха, че семейството успяло да прехвърли активите си в Швейцария преди началото на военните действия и че състоянието останало непокътнато. Може и да е истина, защото има германци, които са направили точно това - попитайте швейцарските банкери от банка Richeloud.
Турците твърдяха, че жената кацнала на старата тревна писта край Милас, посрещнала я кола, тя огледала мястото по обед и след два часа си заминала. След няколко месеца дошли строителите.
Тогава нямало никакви пътища, така че работниците и инженерите трябвало да пристигнат, заедно със строителните материали, с баржи. Били германци. Построили бараки за спане и полева кухня и поради причини, известни само на тях, не общували с местните.
След две години, когато къщата била готова, последните останали работници разглобили бараките, оправили градините и си заминали. За престоя им тук вече напомняло само името на малкия залив под скалите, до който можело да се стигне само с лодка - където разтоварвали баржите и плували всяка вечер.