Забравената градина
- Автор: Мортон Кейт
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Забравената градина». Краткое содержание книги:
Нов влажен полъх на соления вятър довя едно кленово листо върху главата на Касандра. Тя го махна и отново насочи вниманието си към обраслия с орлова папрат участък, зарови греблото под един дълъг тънък корен и се помъчи да го изтръгне от земята. И се усмихна, макар да не беше сигурна защо точно.
* * *
В кръчмата свиреше някаква група, затова останаха и си поръчаха пай и картофки. Крисчън й разказа самоиронично как се е върнал да живее с баща си и доведената си майка, а Касандра му довери някои от ексцентричните особености на Нел: за отказа й да купи белачка за картофи, понеже не можела да реже обелката толкова тънко като нея с ножа, за навика й да осиновява котките на други хора, как поставила мъдреца на Касандра в сребърен обков и го превърнала в медальон. Крисчън се смя и смехът му толкова допадна на Касандра, че и тя се хвана да се смее.
Когато Крисчън най-сетне откара Касандра до хотела, вече беше тъмно, а въздухът беше толкова влажен, че светлината от фаровете му жълтееше.
— Благодаря ти — каза Касандра и отвори вратата на колата. — Прекарах чудесно.
И наистина беше така. Беше прекарала непринудено, спокойно и приятно.
— Радвам се, че дойде.
— Аз също.
Касандра се усмихна, скрила лице в рамото си, изчака за миг и затвори вратата. Махна, когато колата му се изгуби в мрака.
— Оставиха ви съобщение по телефона — размаха Саманта едно листче, когато Касандра влезе във фоайето. — Излизали сте, а?
— Да, ходих в кръчмата. — Касандра пое листчето, без да обръща внимание на учудено извитите вежди на Саманта.
Обаждане от Руби Дейвис. Пристига в Корнуол в понеделник. Има резервация за хотел „Блакхърст“. Очаква доклад за развоя на събитията!
Вълна от неподправено удоволствие заля Касандра. Щеше да има възможност да покаже на Руби къщата, албумите с изрезки и Тайната градина. Знаеше, че Руби е човек, който ще разбере специалната им стойност. Щеше да хареса и Крисчън.
— Някой ви докара, нали? Стори ми се колата на Крисчън Блейк.
— Благодаря за съобщението — отвърна усмихнато Касандра.
— Не че успях да видя добре… — провикна се Саманта, докато Касандра се отдалечаваше по стълбите. — Не шпионирам, нищо такова.
В стаята си Касандра си напълни вана с гореща вода и сложи малко лавандулови соли, които Джулия й беше намерила за изморените й мускули. Взе със себе си албумите с изрезки и ги положи върху една суха кърпа на плочките на пода. Влезе във ваната, като се постара да не мокри лявата си ръка, за да отгръща страниците, облегна се на порцелановата стена и отвори първия албум с надеждата да се натъкне на някоя незабелязана подробност за белезите на Роуз.
Когато водата изстина и стъпалата на Касандра станаха морави, още не беше открила нищо полезно. Все същото завоалирано споменаване на „следите“ по тялото на Роуз, от които тя се срамувала.
Обаче намери нещо друго интересно. Нямаше връзка със „следите“, но въпреки това беше интересно. Не просто думите, но и тонът на написаното удиви Касандра:
„Април, 1909 г. Започна работата по зида в къщата. Мама сметна, и то основателно, че е най-добре да бъде сторено по време на отсъствието на Елайза. Къщата беше твърде уязвима. В миналото е било уместно да остане открита, когато са я употребявали с по-съмнителни цели, но вече не е нужно да се вижда открито откъм морето. Тъкмо обратното, сега никой от нас не желае показност. А и предпазливостта никога не е излишна: защото когато можеш да спечелиш толкова много, можеш и да изгубиш много.“
39
Имението „Блакхърст“, 1909 г.
Роуз плачеше. Бузата й беше топла, а възглавницата — мокра, но тя не спираше да плаче. Здраво стисна очи срещу процеждащата се зимна светлина и се разплака, както не беше плакала от дете. Ужасна, ужасна сутрин! Как се осмелява слънцето толкова самоуверено да изгрява и да злорадства над нейното нещастие? Как изобщо другите хора си вършат работата, като че ли на небето има Бог, когато Роуз за пореден път отваря очи и вижда свършека на мечтите си, изписан с кръв? Още колко, питаше се тя, още колко пъти трябва да изтърпи това ежемесечно изтезание?
По някаква ужасна причина й се струваше по-добре да знае, понеже най-непоносими бяха бавно влачещите се помежду дни. Дългите дни, през които Роуз си позволяваше да си представя, да мечтае, да се надява. Надежда — колко беше намразила тази дума! Тя беше коварно семе, посято в душата на човека, което тайно растеше и без много грижи, а после разцъфтяваше с такова великолепие, че всеки се надяваше това да стане. Надеждата, освен това не позволяваше на човек да се поучи от опита си. Защото всеки месец, след седмицата на кървене, Роуз усещаше как тази противна креатура отново се надига и как дъската на опита й бива изтрита. Колкото и да си обещаваше, че този път няма да върви по тази свирка, че няма да стане жертва на жестоките и изпълнени с надежда шепоти, винаги го правеше. Понеже отчаяните хора се вкопчват в надеждата като моряци за отломките от кораба си.