Забравената градина
- Автор: Мортон Кейт
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Забравената градина». Краткое содержание книги:
За една година само веднъж можа да си отдъхне от този страховит цикъл. През месеца, когато не получи кървене. Веднага повикаха д-р Матюс, той извърши преглед и изрече благословените слова: тя очакваше дете. Какво блаженство е да чуеш най-съкровеното си желание, изречено толкова спокойно, без почти никаква мисъл за месеците на разочарование преди това, с увереност и твърдост, че всичко ще се развие по реда си. Коремът й щеше да се подуе и щеше да се роди бебе. Осем дни се радва тя на скъпоценната новина, шептя нежни слова на плоския си корем, ходеше, говореше и сънуваше по различен начин. И на деветия ден…
На вратата се почука, но Роуз не помръдна. Махни се, помисли тя, махни се и ме остави на мира.
Вратата се открехна, някой влезе и вбесяващо се постара да не вдига шум. Някакъв звук — поставиха нещо на нощното шкафче — и после тих глас прозвуча до ухото й:
— Донесох ви закуската, госпожо Уокър.
Госпожа Уокър. Коремът на Роуз се стегна от тези думи. Колко силно беше копняла да стане госпожа Уокър. След като се запозна с Натаниъл в Ню Йорк, ходеше на множество танцови забави една подир друга, с разтуптяно сърце се озърташе в залата да го види, дъхът й секваше, докато очите им не се срещнеха и по устните му не плъзнеше усмивка, предназначена само за нея.
Сега вече името беше нейно, но тя се бе оказала недостойна за него. Съпруга, неспособна да осъществи най-основната функция на омъжената жена. Не можеше да даде на съпруга си онова, което се очакваше от една добра съпруга. Деца. Здрави и щастливи деца, които да припкат из имението, да пълнят кофички с пясък, да се крият от гувернантката си.
— Не плачете, госпожо Уокър, ще ви се случи когато му дойде времето.
Всяка добронамерена дума на слугинята за Роуз носеше същинска горчилка.
— Нима, Мери?
— Разбира се, госпожо.
— Защо си толкова сигурна?
— Ами тъй е редно, нали? Жената не може да го избегне, колкото и да се мъчи. Не задълго. Познавам мнозина, дето с радост биха се избавили от туй, ако знаеха начин.
— Неблагодарни нищожества — възкликна Роуз с пламнало и мокро лице. — Такива жени не заслужават благодатта на майчинството.
Погледът на Мери се помъти от нещо, което Роуз взе за съжаление. Вместо да зашлеви пълните и напращели от здраве бузи на слугинята, Роуз се извърна и се сгуши под завивката. Прикотка болката си в корема. Обгърна се с тъмния и празен облак на загубата.
* * *
Натаниъл можеше да го нарисува и насън. Лицето на съпругата му, толкова познато, че на моменти си мислеше, че го познава по-добре от собствената си ръка. Довърши линията, която прокарваше, и леко я размаза с палец. Примижа и наклони глава. Красива беше, в това съмнение нямаше. Тъмна коса и светла кожа, красива уста. Но въпреки това не му доставяше наслада.
Пъхна портретната скица в папката си. Тя щеше да я приеме с радост както винаги. Молбите й за нови портрети бяха толкова отчаяни, че той никога не успяваше да й откаже. Ако не й показваше по един нов портрет през няколко дни, тя плачеше и настояваше той да я уверява в любовта си. Рисуваше я по-скоро по памет, отколкото от натура. Другото би било прекалено болезнено. Неговата Роуз беше изчезнала в скръбта си. Младата жена, с която се бе запознал в Ню Йорк, се беше стопила и отдолу се бе появила тази сянка на Роуз с помътнели от недоспиване очи, нервни крайници и посивяла от тревога кожа. Има ли поет, описал окаяната грозота на любимо същество, преобразено в своята противоположност от мъка?
Нощ след нощ тя му се предлагаше и той се съгласяваше. Обаче желанието на Натаниъл беше изчезнало. Онова, което преди го бе възбуждало, сега го изпълваше с ужас и с нещо още по-лошо — с вина. Вина, понеже когато се любеха, той вече не бе способен да я гледа. Вина, задето не можеше да й даде каквото искаше тя. Не че Роуз щеше да му повярва. Колкото и пъти да я уверяваше, че не желае да има дете, че тя му е съвсем достатъчна, Роуз не искаше и да чуе. Колкото и пъти да обхващаше лицето й с ръце и да я принуждаваше да срещне погледа му, за да й го повтори за пореден път, тя кимаше в знак на съгласие, но той четеше съмнение в очите й, породено от собствения й коварен страх. Той беше безсилен да стигне отвъд него и да я увери, че казва истината.