Забравената градина

Той избра четка и махна едно щръкнало косъмче. Тъкмо щеше да нанесе боя върху платното, когато усети, че ръцете го сърбят и странното шесто чувство за самота се отдръпва. Погледна през рамо. Зад него наистина стоеше слуга. Целият настръхна притеснено.

— За бога, човече, не се промъквай така. Ако имаш да ми кажеш нещо, застани пред мен и го кажи. Какъв е смисълът да се прокрадваш така?

— Лейди Монтраше иска да ви уведомя, че каретата за Тримейн Хол ще потегли в два часа следобед, сър.

Натаниъл изруга тихо. Беше забравил за Тримейн Хол. Поредната богата приятелка на Аделайн, която искаше да окичи стените си със своя собствен образ. Може би, ако му провървеше, жената щеше да поиска Натаниъл да нарисува и трите й кученца!

Само като си помисли, че преди време тези запознанства го вълнуваха и му създаваха усещането, че положението му се покачва, както се издига платното на лъскав нов-новеничък кораб! Беше сляп глупак, който не подозираше каква е цената за този успех. Комисионите му растяха, но творческият му импулс намаляваше пропорционално. Той бълваше портрети досущ като новите фабрики за масово производство, чиито собственици не спираха да дърдорят и ликуващо да потриват ръце. Нямаше време да поспре, да се усъвършенства, да промени малко метода си. Той не беше занаятчия, в мазките на четката му вече не беше останала нито човечност, нито достойнство.

А най-лошото от всичко беше, че докато той произвеждаше портрети, времето да прави рисунки, истинската му страст, буквално изтичаше между пръстите му. Ръцете му, уменията му, духът му бяха закърнели.

Беше направил неправилен избор, вече го съзнаваше. Само да се бе вслушал в молбите на Роуз след сватбата им и да беше намерил нов дом за тях двамата, може би всичко щеше да се подреди различно. Може би той и тя щяха да бъдат блажено щастливи, да имат деца, които да им се мотаят в краката, и той да усеща творческо задоволство с връхчетата на пръстите си.

Но пък има вероятност и всичко да си бе останало постарому. Той и тя можеха да се окажат принудени да изтърпят подобно страдание, но в по-мизерни условия. И точно това беше трудното. Нима може да се очаква от едно момче, отраснало в бедност, да избере пътя на по-големите лишения?

А сега и Аделайн, като една същинска Ева, започна да подмята евентуално за портрет на краля! Натаниъл целият настръхваше дори при споменаването на такава възможност, нищо че му беше дошло до гуша от портрети, нищо че се ненавиждаше, задето напълно се е отказал от страстта си.

Натаниъл избута настрани масленото платно и измъкна от папката тайните си рисунки. Работеше над тях от време на време вече две седмици, откакто случайно се натъкна на приказките на братовчедката Елайза сред нещата на Роуз. Макар да бяха написани за деца, да представляваха елементарни истории за смелост и за смърт, приказките му влязоха под кожата. Героите се промъкнаха в съзнанието му и оживяха, а простичката им мъдрост беше като балсам за разбуненото му съзнание и за грозните му тревоги на възрастен човек. Усети, че за да се разсее, понякога драска някакви линии, които се превръщат в магьосница пред чекрък, в царица на феите с дълга и дебела плитка, в принцеса птица, затворена в златната си клетка.