Цялото кралско войнство

Сутринта спуках гума, та пристигнах в Лонг Бийч едва по вечерно време. Изпих един млечен коктейл, купих бутилка уиски и се прибрах в стаята си. От деня на тръгването не бях сложил капка в устата. А и не ми се щеше нито капка, нито нищо. Стигаше ми песента на мотора и полюшването на колата. Но сега чувствувах, че ако не изпия това уиски, щом затворя очи, целият огнедишащ континент ще се нахвърли срещу мен в тъмното. Затова отпих малко, изкъпах се, легнах, угасих лампата и се загледах в неоновата светлина отсреща, която святкаше и гаснеше в такт с ударите на сърцето ми, и от време на време отпивах от бутилката, поставена на пода до леглото.

Тя се оказа добро приспивателно. Събудих се едва по пладне. Поръчах да ми донесат в стаята закуската и вестници, защото беше неделя. Прегледах вестниците, от които ставаше ясно, че Калифорния не се различава по нищо от другите места или поне й се щеше да мисли така, после слушах радио, докато неоновата светлина пак започна да святка и гасне в такт с ударите на сърцето ми, след това си поръчах вечеря, изядох я и отново легнах да спя.

На другата сутрин поех обратно.

Поех обратно и вече не си спомнях нещата, които си спомнях на идване.

Например… Но не мога да ви дам никакъв пример. Тук е важен не някакъв отделен пример, не някое отделно събитие, което бих си спомнил, а потокът, тъканта на събитията, защото същината на събитието никога не е в самото събитие, а в движението чрез събитието. Иначе бихме могли да вземем отделен момент от събитието и да кажем, че той е самото събитие. Неговата същина. Но не бива да правим това. Защото съществено е само движението. Аз се движих на Запад със седемдесет и пет мили в час през мъглявината на пейзаж за милиони долари и през героичната история, а сега се движех обратно, през времето в дълбочините на съзнанието ми. Казват, че удавникът преживявал повторно целия си живот, докато потъва. Добре, аз не бях потънал във водата, но бях потънал на Запад. Бях потънал на Запад в медночервените дни и чернокадифените нощи. Бяха ми нужни седемдесет и осем часа, за да потъна. За да стигне тялото ми до долу, до самото дъно на Запада, и да легне в неподвижния нанос на историята — голо, на хотелското легло в Лонг Бийч, Калифорния.

Под приспивния шум на колата миналото се развиваше в паметта ми като филмова лента. Това наподобяваше прожекция на семеен филм, от онези, рекламите за които ви съветват да си ги пазите, за да имате спомен от деня, в който Сузи е направила първите си крачки, деня, в който Джони е тръгнал в детската градина, деня, в който сте се изкачили на връх Пайк, деня, в който сте отишли на пикник в старата ферма на фамилията, деня, в който са ви направили шеф на отдел „Пласмент“ и сте си купили първия „Буик“. На рекламната картина неизбежно е представен благороден среброкос джентълмен, от същия тип, който виждаме по рекламите за уиски (или среброкоса миловидна бабка), и джентълменът гледа с умиление домашния филм, унесен в някогашните години. Е, аз не съм нито среброкос, нито благороден, нито миловиден, но сега също гледах моя домашен филм и се пренасях в миналото. Затова, ако някога сте снимали такива домашни филми, най-искрено ви съветвам да ги изгорите и да започнете живота си отново.