Огнената кралица
- Автор: Райан Энтони
- Серия: Сянката на гарвана #3
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Эпическое фэнтези
Электронная книга - «Огнената кралица». Краткое содержание книги:
— Ти нямаше избор — каза му Кирал една сутрин. Беше отишъл до края на плочата, което се бе превърнало в нещо като ежедневен ритуал за него. Вече се намираха толкова далеч на север, че Авенсюра можеше да се зърне за кратко между залез и изгрев и сияеше по-ярко, отколкото я бе виждал преди. „Под нейната светлина не се водят войни.“ Знаеше, че това е само древна заблуда. Живот, смърт, любов, война. Всичко това щеше да се разиграва по света до края на времето, а Авенсюра изобщо не се интересуваше. Тя беше просто звезда.
— Тези хора ме последваха — каза той. — Изглежда, към гибелта си.
— Песента те позова и ти откликна. Освен това пътешествието ни още не е свършило.
Тя говореше със спокойна увереност, но Вейлин не можеше да потисне скептицизма си. Махна към бавно движещия се около тях лед.
— В нея няма ли предупреждение за това?
— Тя звучи предупредително още откакто започнахме това пътешествие. Но крие и увереност. На прав път сме и вечният човек ни очаква. Знам това.
Първият остров изникна пред очите им след четири дни, малко заснежено възвишение на няколко мили на юг, а ден по-късно се появиха и няколко негови по-едри братовчеди. Сблъсъците на плочата зачестиха, когато навлязоха в протоците между островите. След много часове на непрестанно треперене и зловещо пукане, което разтърсваше леда под нозете им, тя най-накрая изстърга и спря.
Мъдрия мечок ги поведе по вече напукания лед към най-близкия остров, по-висок от другите, с голи скали, стърчащи от заснежените склонове. Настроението му помрачня, когато заобиколиха по южния бряг и стигнаха до няколко колиби под една висока скала. Те бяха с конусовидна форма и стените им бяха от тюленови кожи върху рамка от кост и дърво. От занемарения им вид личеше, че отдавна не са ползвани. При много от тях липсваха кожи, други пък бяха полуразрушени от постоянните атаки на стихиите.
— Познаваш ли това място? — попита Вейлин шамана.
— Ловен лагер на Мечия народ — отвърна онзи. Стоеше неподвижно, с безизразно лице.
— Можем да продължим — предложи Вейлин, доловил неохотата му. — Да намерим друг остров.
— Най-близкият на два дни път. — Мъдрия мечок тръгна решително напред и посочи с жезъла си на север. — Идва още буря. Ние почива тук, докато отмине.
Постегнаха колибите, доколкото можаха, като използваха конска кожа за покриване на дупките. Нощта се спускаше бързо и носеше хаплив вятър. Всички вече бяха свикнали с прищевките на леда и със скоростта, с която може да връхлети една буря, и това бе породило много по-близко сътрудничество между сентарите и гвардейците на Орвен. Те работеха заедно с безмълвна ефикасност, като че ли езиковата бариера изобщо не им пречеше.
— Някога ледът правел всички хора братя — каза Мъдрия мечок същата нощ. Бяха поправили пет колиби — достатъчно, за да подслонят целия отряд от бурята, която вече виеше навън, — а конете бяха прибрани в една колиба заедно с малкото останал им зоб. Сега шаманът седеше край огъня в средата на пода, а димът се издигаше към малък отвор в покрива, докато той дялкаше нов символ върху костения си жезъл.
— Дългата нощ тогава била по-дълга, не месеци, а години — продължи той, вперил поглед във върха на ножа, с който дълбаеше костта. — Нямало племена, само един народ. Дългата нощ направила това. Когато свършила, един народ станал три, вече не братя.
Млъкна, за да духне прашеца от остъргана кост върху жезъла; видяха се неравно разположени точици, съединени с линия.
— Какво означава това? — попита Кара и се приведе напред. Все още беше стряскащо слабичка, но през времето на плочата си бе възвърнала до голяма степен силата, макар Вейлин да се съмняваше, че би издържала достатъчно, за да ги опази от буря.
Мъдрия мечок се намръщи, търсеше верните думи.
— История, която сега се разказва — рече той накрая и плъзна поглед по Надарените. — История за път и събиране. Когато бурята свърши, ние напишем нова история, за учение и битка.
Три дни по-късно Мъдрия мечок ги поведе на югоизток. С всяка миля островите ставаха все по-големи и многобройни, а по̀ на юг на някои от тях даже започнаха да се появяват малко дървета и храсти. Все пак нямаше много храна за конете и тъй като зобта вече бе свършила, скоро остана само Драскун, който се мъкнеше подир Вейлин и главата му клюмаше все по-ниско.