Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
Зигне мери на око височината на арката и въздиша.
— Много те бива да забъркваш хората в опасности.
— Спомни си, моля те, че допреди малко бях цопнала в отвъдното, за да отърва този град от опасност.
— Да, права си.
Зигне донася няколко въжета от един склад на площадката и двете се затичват.
— След като ме прехвърлиш през оградата — пита Малагеш, — какво ще правиш?
— Как какво? Ще дойда с тебе, разбира се. Щом ме караш да се катеря на проклетата ограда, защо да не продължа до края?
Това е отговорът, който Малагеш иска да чуе, но не би попитала направо — според нея е долно да подмамваш други да вършат твоята мръсна работа, като им внушаваш угризения.
— Сигурна ли си? — пита тя.
— Имаш нужда от помощ, нали?
— Да. Но исках да се уверя, че си решена на това. Може да има схватка. И не мога да обещая, че няма да е опасно.
— Генерал Малагеш, тази жена явно иска да унищожи всичко, което съм създала. Признавам си, че не я разбирам. Но имам намерение първо да я спра и чак тогава да науча какви са подбудите ѝ. — Зигне вече се катери ловко по арката. — Тя дори не е истинска воортяштанка. От Баликов е, в името на морето!
— Как мислиш, ще се справиш ли тази вечер с нарезна пушка?
Зигне подскача нагоре и яха оградата. Въздиша и свежда глава.
— Мразя битките, ако още не знаеш.
— Да, мога да те разбера.
Зигне размотава въжето и го спуска.
— Но въпреки това съм готова да го направя.
— Да — повтаря Малагеш и хваща въжето, — мога да те разбера.
Докато се спускат от другата страна на оградата, Малагеш вижда навсякъде из тъмния град шарещите лъчи на фенери в ръцете на търсещи войници. Наглед са петдесетина. Светлините подскачат, значи войниците тичат. И май мнозина от тях са се насочили към площадката със статуите.
— Слизай по-бързо! — подканя я Зигне.
Стъпват на земята и се притаяват в сянката на оградата, загледани в лъчите.
— Олеле — шепне Зигне. — Много са!
— По моя команда тичаме към ей онази ограда пред нас, какво ще кажеш? — предлага Малагеш, протегнала е ръка към висока десет стъпки телена мрежа.
— Няма да се катерим и по нея, нали? Отгоре има бодлива тел.
— Аз пък имам клещи за тел. Но това ще ни забави.
— Защо си носиш клещи за тел?
— Защото всеки войник, който си заслужава дажбата, носи клещи за тел! — сопва се Малагеш. — Други въпроси да имаш?
Зигне се накланя леко напред.
— Май никой не идва насам. На „три“?
— Бива.
Малагеш отброява, като разгъва пръсти, и двете хукват напред. Заобикалят тичешком наредено арматурно желязо, после купчини пръст и някакви дъски и стигат до телената мрежа.
Клякат и се оглеждат — ярки лъчи пронизват тъмнината.
— Тези фенерчета… — казва Малагеш и вади клещите. — Нас търсят.
Зигне взима клещите и почва да реже телта на оградата.
— Ще стрелят ли по нас?
— Може би, ако побегнем. Сигурно очакват да сме въоръжени. А и ти наистина носиш пушка.
— А какво ще стане, ако успеем? Ако се доберем до Рада и ѝ попречим? Мислиш ли, че Бисвал ще ни прости?
— Ако накараме Рада да му разкаже всичко, може би.
— А тя ще се съгласи ли?
— Нищо чудно, ако я спукам от бой.
Зигне я гледа смаяна.
— Наистина ли ще го направиш?
— Адски сигурно е, че ще го направя. Ако това ме отърве от пушките на наказателен взвод, ще ѝ ритам задника като барабан. Ти продължавай да режеш.
Малагеш се оглежда. Не ѝ допада много, че металната ограда на площадката със статуите отразява светлината твърде добре, и то накъде ли не. И че все трябва да залягат заради плъзгащите се над главите им лъчи. Взира се нагоре по склона, където къщата на Рада Смолиск се е сгушила между дърветата под канарите. Дотам има поне петстотин крачки. Вижда прозорец, грейнал весело в жълто, а коминът — разбира се — бодро бълва сив пушек. „Не е като от дърва в печката, а?“ — казва си тя.
Забелязва и няколко искрици вдясно на същата височина като къщата на Рада. Свива ръце около очите си, за да не ѝ пречат другите светлини — и различава войници, може би петима, вървят по пътя към дома на губернатора.
— Гадост. Ще си имаме компания. Войници са тръгнали към къщата на Рада.
— Почти приключих. Колко време ни остава?
— Двайсет минути, може би и само десет.
— Значи трябва да…
Зигне млъква, защото Малагеш я притиска към земята и запушва устата ѝ с ръка. Зигне се облещва от изненада. Малагеш върти глава и кима назад към купчините пръст.
Отначало е тихо, после чуват стъпките, бавни и неуверени.