Град на остриета

— Мечът на Воортя — тихо казва Тинадеши. — Винаги е с мен. Част от мен, също като пазителите и техните мечове. Шепне ми, увещава ме, че аз съм Воортя, казва ми какво трябва да направя, бърника в мислите ми. Понякога е неимоверно трудно да му се възпротивя. Случва се задълго да си мисля, че наистина съм Воортя.

— Това ми изглежда опасно — казва Малагеш.

— Дори не можеш да си представиш колко е опасно. Според мен не е истинският меч или поне не е какъвто е бил: и той като Града на остриетата, като всичко Божествено, вече е само сянка на самия себе си. Но си остава по-опасен и по-могъщ от всичко, което някой смъртен е държал в ръката си. Някой ден ще се отърва от него. Може би скоро. — Тинадеши спира, като че ли усилието да покаже меча я е изтощило. — Когато поех меча на Воортя, за мъртвите аз все едно бях самата тя. И понеже тя им е дала сили, те ги дадоха на свой ред на мен. Получих някакви ограничени способности и в това призрачно царство, и извън него. Една от тази сили беше да навлизам в света на живите и да унищожавам. И аз го направих.

— Прехвърлих се и нападнах канарите с цялата мощ, която ми бе дадена — продължава тя. — Съборих гробницата, сякох земята отново и отново с меча на Воортя. Усилието ме изтощи, а сега разбирам, че едва не ме е убило, защото направих онова, което би трябвало да е по силите само на Божество. И все пак го направих.

— Защо?

— Те искаха да се върнат при своите мечове… ами ако няма мечове? Какво биха могли да направят тогава? Разбери, остриетата са като сигнални лампи за тях, свързват земята на мъртвите със земята на живите. Унищожих ги, срязах въжетата и откъснах този остров в неговата полуреалност. И останах тук с тях, предрешена като мъртвата им богиня, но поне светът беше в безопасност. Поне моят народ беше в безопасност. Поне моите деца може най-после да живеят в щастие и сигурност.