Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
— Мечът на Воортя — тихо казва Тинадеши. — Винаги е с мен. Част от мен, също като пазителите и техните мечове. Шепне ми, увещава ме, че аз съм Воортя, казва ми какво трябва да направя, бърника в мислите ми. Понякога е неимоверно трудно да му се възпротивя. Случва се задълго да си мисля, че наистина съм Воортя.
— Това ми изглежда опасно — казва Малагеш.
— Дори не можеш да си представиш колко е опасно. Според мен не е истинският меч или поне не е какъвто е бил: и той като Града на остриетата, като всичко Божествено, вече е само сянка на самия себе си. Но си остава по-опасен и по-могъщ от всичко, което някой смъртен е държал в ръката си. Някой ден ще се отърва от него. Може би скоро. — Тинадеши спира, като че ли усилието да покаже меча я е изтощило. — Когато поех меча на Воортя, за мъртвите аз все едно бях самата тя. И понеже тя им е дала сили, те ги дадоха на свой ред на мен. Получих някакви ограничени способности и в това призрачно царство, и извън него. Една от тази сили беше да навлизам в света на живите и да унищожавам. И аз го направих.
— Прехвърлих се и нападнах канарите с цялата мощ, която ми бе дадена — продължава тя. — Съборих гробницата, сякох земята отново и отново с меча на Воортя. Усилието ме изтощи, а сега разбирам, че едва не ме е убило, защото направих онова, което би трябвало да е по силите само на Божество. И все пак го направих.
— Защо?
— Те искаха да се върнат при своите мечове… ами ако няма мечове? Какво биха могли да направят тогава? Разбери, остриетата са като сигнални лампи за тях, свързват земята на мъртвите със земята на живите. Унищожих ги, срязах въжетата и откъснах този остров в неговата полуреалност. И останах тук с тях, предрешена като мъртвата им богиня, но поне светът беше в безопасност. Поне моят народ беше в безопасност. Поне моите деца може най-после да живеят в щастие и сигурност.
— Как останахте жива толкова дълго? — пита Малагеш. — Не виждам тук нито храна, нито вода.
— И аз се чудя — признава Тинадеши. — Но тук нито огладнявам, нито ожаднявам. Подозирам, че това място всъщност е в безвремие. След смъртта на Воортя вече не е било съвсем истинско… а след като унищожих и мечовете и прекъснах последната връзка към живота на смъртните, то е още по-малко действително. Времето не тече тук — или поне не тече както трябва.
Тинадеши мълчи дълго, много дълго. Вдишва и въздухът хрипти в гърдите ѝ.
— А после… — казва дрезгаво. — А после, после… Усетих го. Усетих го от земята на живите. Някак ни придърпваха обратно. Някой бе открил гробницата или каквото бе останало от нея. Някой бе намерил мечовете. И започнаха да бърникат в…
Малагеш се изопва, всеки мускул в тялото ѝ е напрегнат до скъсване.
— Кучи синове! Проклети кучи синове!
Тинадеши се отдръпва сепнато.
— Какво? Какво има? Какво ти става?
— Заради тинадескита е! — изкрещява Малагеш.
— Какво?…
— Тинадескитът! Не е естествено образувала се руда! Това е останало от техните проклети мечове!
— Тина… дескит ли? — мърмори Тинадеши. — За какво говориш?
— За една руда — казва Малагеш. — Или поне те я смятат за руда, открили са я до Форт Тина… — Запъва се внезапно, защото осъзнава, че почти всичко, за което ще говори, е наречено на тази изтощена, ранена и болна жена. — Както и да е. Те решават, че е природен ресурс с някои необикновени свойства, и започват да го добиват. Но той изобщо не е естествен. Това са остатъците от мечовете, след като вие сте унищожили гробницата, съсекли сте я неузнаваемо! Ето защо Чоудри толкова е искала да проучи геоморфоложката история на онези скали: досещала се е, че нещо не е наред! Вероятно е забелязала някаква следа от щетите, които вие сте нанесли там, и е разбрала, че това не може да е естествен процес!
Тинадеши я гледа малко странно.
— Няма да се преструвам, че ми е ясно за какво говориш, но продължавай, моля те.
Малагеш се чеше по темето развълнувана и уплашена.
— Точно затова при изпитанията рудата не е проявявала никаква връзка с Божественото! Защото не волята на Божество ѝ дава тези свойства… а волята на мъртвите! Ако вие сте права и всичко, което увековечава паметта за мъртвите, съществува по принуда, това би обяснило всичко — защо онзи мъж върху Зъба още е жив, защо онези посветени на мъртвите статуи, извлечени от дъното на морето, още съществуват и защо всяко свързано с мъртвите чудо още действа! И защо имах онези видения в тунелите на рудника — аз в буквалния смисъл газех в море от души и спомени.
— Да смятам ли, че говориш за рудника, който унищожих?
Малагеш мълчи миг-два.
— О, да. Значи все пак сте били вие.