Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
Тук би трябвало да е тъмно, но не е: няма лампи, но витата стълба е обляна в слаба оранжева светлина през пролуките в стъпалата. Малагеш пак чува дрънченето на удрящи се парчета метал.
„Или чук удря по наковалня?“
Само след няколко стъпки в главата ѝ започват да шепнат и мърморят гласове.
„… подгонихме ги през плитката река, стрелите им звъняха, а ние изскочихме на брега с мечове и сърца, преливащи от радост, посипахме ги като парцалени кукли и как ни разведряваха писъците на тяхното бягство…“
„… би се с мен четири дни и четири нощи, моята учителка и аз бяхме на хълмовете, след като тя рече, че ще ми покаже първобитния звяр, притаил се в сърцето на света, любимеца на Майката, и когато отсякох ръката ѝ, когато забих меча си в гърлото ѝ, тя умря с усмивка, защото знаеше, че ме е научила на всичко, което трябва да знам…“
Разбира, че чува нещо познато: същото е като напевите и мърморенето на пазителите в Града на остриетата.
Стъпалата свършват. Тя вижда яростните пламъци на пещта и мечовете на стойки пред нея.
Десетки са — петдесет, дори шейсет. Само няколко се доближават до страшното, красиво оръжие на Жургут, но повечето не са и наполовина колкото него по големина или майсторство. Може би са дело на чирак в ковашкия занаят, който още изучава състава и здравината на метала, още не е уверен какво му позволяват да постигне горещината и податливостта на материала. Въпреки това са мечове, оръжия, а грубата изработка не пречи на Малагеш да забележи примитивната им заплаха.
И може да ги чуе. Слуша говора им, шепота им. Досеща се, че в тези оръжия са спомените и копнежите на цяла цивилизация.
Дребничка фигура се труди пред пещта. Носи дебела кожена престилка и широка гладка метална маска, в която е вградено тъмно стъкло. Гледката би могла да е почти комична, ако в движенията на тази фигурка не се долавя такова настървение — натиска духалото решително и привично, без да забелязва жилещите хвърчащи искри. Това същество познава добре и ковачницата, и работата си, която има намерение да свърши докрай.
— Малката Рада Смолиск — шепне Малагеш. — Какви ги вършиш?
Гледа как Рада хваща с дълги щипци грейнало парче метал. Слага го върху наковалнята и нанася тежки удари, докато го върти сръчно. Малагеш се убеждава, че ковачницата е изградена умно и вещо: Рада сама е направила пещ, горнило, створ и духало с отдушник отгоре, който сигурно стига до комина. Това трябва да ѝ е отнело месеци. Има отдушници и в ъглите на подземието, за да се избавя от горещината. Дори се усеща течение, което носи зимен хлад.
Малагеш оглежда десетките мечове и си казва, че Рада Смолиск не е за пръв път в капана на мрака сред мъртвите.
Пристъпва напред, без да забравя за чука в ръката ѝ.
— Престани, Рада.
Рада спира за секунда, после продължава да удря парчето метал.
— Казах да престанеш!
Рада обръща парчето, гледа го, после го връща върху разгорелите се въглени. Гласът ѝ е тих и мек:
— Няма.
— Остави чука!
— Няма.
Вади повторно металния къс от пещта, слага го на наковалнята и удря неспирно по него.
— Рада, ще те застрелям!
— Ами добре — кротко отвръща Рада. — Застреляй ме. Убий ме. — Още един звънтящ удар. — Все ми е едно.
— Знам какво правиш! Аз бях в Града на остриетата, Рада! Видях!
Ударите се забавят.
— Е, и? Какво значение има това? Как ще спреш започнатото? Значи знаеш. И какво от това? — Рада се взира замислено в чука. — За пръв път се чувствам толкова жива. Можеш ли да си представиш? Цялото бреме на душата и на езика ми… С всеки удар на чука то изчезва.
Малагеш гледа как Рада замахва с чука и удря с него метала и мърмори:
— В адовете да пропадне всичко…
Пъха барабанлията в кобура и прекрачва. Рада се обръща, вдигнала чука, но Малагеш се досеща, че не знае какво да прави с него: нито е очаквала, нито е искала това стълкновение. Затова хваща китката ѝ с дясната си ръка, завърта я и я изритва безпощадно в сгъвката зад дясното коляно.
Нещо в коляното пука влажно. Рада пищи и се стоварва на пода, чукът изтраква в наковалнята. Малагеш не ѝ обръща повече внимание. Отива при мечовете, събира ги на сноп и ги мята върху въглените.
Писъците на Рада се превръщат в неудържим смях. Тя сваля металната маска. Лицето ѝ е разкривено, потта е размила по него ивици пепел, тя по нищо не прилича на свенливата кротушка, която Малагеш е опознала през последните седмици.
— Мислиш си, че така ще промениш нещо? Мислиш си, че е толкова лесно да ги унищожиш? Ако имаше седмици — може би. Твърде късно е, генерал Малагеш.