Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
Малагеш килва глава встрани. И времето сякаш забавя своя ход.
Спомня си как влиза в онази къща, колко е било студено… и как когато си тръгва, се обръща и вижда гъстия пушек от комина.
Глас в спомена: „Чувала ли си за свети Петренко?“
И как Бдящата ѝ казва: „Тъкмо Петренко измисли начина за изработка на мечовете, който започнаха да прилагат в прастари времена.“
— Май знам кой прави това — тихо казва тя. — Но проклета да съм, ако знам защо. — Поглежда Тинадеши. — Можете ли да дойдете с мен? Ще ви стигнат ли силите?
Кух смях.
— Ако си тръгна, ще тръгнат и те. — Тинадеши кима към прозореца. — Само аз ги задържам тук. И докато си говорим с тебе, водя война тук. — Чуква с пръст по слепоочието си. — Това ме убива. Унищожаването на рудника ме отслаби ужасно. Но аз трябва да продължа борбата с тях, да им втълпявам „още не, още не“… Затова не мога да тръгна, генерал Малагеш. А по-важното е, че не искам.
Двете споделят мълчаливо мигове, в които се гледат непреклонно, и Малагеш разбира каква загуба на време е да убеждава Тинадеши, че трябва да напусне поста си. Решила е какво ще прави и Малагеш я уважава за това.
— Колко време ви остава?
На Тинадеши явно ѝ олеква, че ще пропуснат спора.
— Не е много. Колкото по-близо сме до земята на живите, толкова по-будни са пазителите. Става все по-трудно.
— Аз обаче предлагам да се върна във Воортяштан, да намеря мечовете и да ги унищожа. Но какво ще се случи, ако вие умрете преди да успея?
— Тогава те ще нахлуят — отговаря Тинадеши. — И вие ще умрете.
— Гадост — сумти Малагеш. — Значи нямаме резервен план? Никакви други възможности?
Тинадеши мълчи. Извива бавно очи да погледне меча в ръката си.
— Има… една. — Начумерено протяга ръка към Малагеш. — Можеш да вземеш това.
— Какво?! Аз да взема меча на Воортя? Що за идиотска приумица? Няма ли това да ви убие?
— Вече ме убиват — напомня Тинадеши. — И този странен предмет няма да удължи много живота ми. А ще мине време, докато неговите сили ме напуснат: накратко казано, ще мине време, докато това място се усети, че аз вече не се преструвам. Вероятно горе-долу същото време, което бих имала и с меча. Вземи го, в случай че се провалиш.
— Адове! И какво да правя с него?
— Той е знак, символ. Може да бъде отключен, може да бъде разгърнат, да бъде смятан за много неща. Ще имаш възможност да направиш какво ли не с него, ако го използваш правилно, ако мислиш правилно за него. Воортя беше богиня на войната, генерал Малагеш. И тъкмо ти би трябвало да знаеш, че войната е изкуство, изискващо приличие и формалности. Това изкуство се придържа упорито към правила и традиции… което може да бъде използвано срещу него. Вземи меча!
Малагеш посяга колебливо и взима черната отсечена ръка от пръстите на Тинадеши. Бледото острие изчезва мигновено и Малагеш вече стиска само тежка черна дръжка на меч с доста чудат предпазител, няма нищо друго — липсва дори намек за пръсти или плът в нея, не се виждат проблясъци или припламване. Вече е само вещ, а не въплътена прищявка на Божественото.
— Всичко, което казахте, ми звучи като увъртане около „не знам“ — подхвърля тя.
— Той реагира различно на различни хора — казва ѝ Тинадеши. — А мъртвите още вярват, че аз съм Воортя. Когато настъпи моят край, ще откликне в твоята ръка… но не мога да знам как. И ми се иска изобщо да не разчитаме на това.
— И на мен — признава Малагеш. — Как да се измъкна от това място?
— Мога да те тласна обратно. Това няма да изцеди много силите ми, поне се надявам да е така. — Тинадеши затваря очи. — Виждам вход… проход през водата. И моето лице гледа отгоре. Не, не… Това е лицето на Воортя, разбира се. Там чака една млада жена. — Отваря очи. — Това безопасно ли е? Тя трябва ли да е там?
— Руса и неприятна ли е?
— Да, руса. И гледа… войнствено.
— Значи всичко е наред. — Малагеш събира снаряжението си. — Можете ли да го направите… веднага?
— Мога. — Тинадеши вдига ръка към нея, но се двоуми. — Това май е последният ми шанс да попитам как светът продължи нататък без мен, нали?
— Ами да. Искате ли да кажа или да направя нещо? Да предам нещо на вашето семейство?
Откакто Малагеш е зърнала Тинадеши, е открила в очите ѝ само твърдост, сякаш душата ѝ е наковалня, на която тя очаква да изкове целия свят, но от този въпрос плъзва първата мъничка пукнатина и Тинадеши леко потръпва.
— Мисля, че… според мен е най-добре да смятаме, че наистина съм умряла преди много години. В края на краищата напуснах земята на живите. Нима това не е смърт? Мисля и че я избрах още по-рано. Когато реших да отпътувам към Континента заедно с децата си… Когато реших, че постиженията ми са по-важни от отговорностите… Оглеждам се в миналото към всичко направено и не чувствам нищо. Няма гордост, няма радост, няма удовлетворение. Сега имам само този неутолим копнеж.