Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
— Рада, отишла си на Зъбите на света, нали? — говори Малагеш, докато натиска духалото. Мечовете се нажежават, но това не стига. — Уредила си лодка, може да си наела някого от племената. Намерила си меча на Петренко. Той те е отвел в Града на остриетата, за да се учиш от самия него, прехвърлил те е там. Но Бдящата те е изритала, защото не си била достойна да останеш там.
— Да, не съм убийца — казва Рада. — Но познавам смъртта. Твърде добре я познавам. Тя е моя неизменна спътница, както ти е известно, генерал Малагеш.
— И защо, адовете те взели, навличаш още смърт на света? — ръмжи Малагеш. — Ти си опитвала мечовете си върху онези невинни хора в пущинака! Седяла си там и си гледала как мъжете кълцат семействата си!
— Трябваше да знам дали вършат работа — със същия кротък глас казва Рада. — Трябваше да знам дали са истински, дали са свързани с Града на остриетата. Толкова труд вложих в тях…
— Труд, а? Шибано права си! Ти си прокопала тунела към рудника за тинадескит, ти си го отмъквала, за да изковеш наново тези оръжия! Ти си проклета хитра твар, Рада, но дали си и проклета глупачка, щом не можеш да проумееш, че тези неща ще избиват наред и континентали, и сейпури?
— Разбира се, знам това — отвръща Рада. — Разбира се.
— Тогава защо го правиш, в името на морето?
— Защо ли? — Рада говори все по-гръмко, разкъсвана между веселието, истерията и гнева. — Защо? Искаш да знаеш защо?
— Да, проклета да си!
— Защото едно е да те завладеят и да загубиш земята си — изведнъж се разкрещява тя, — но съвсем друго е да загубиш вечността!
Малагеш мълчи, стъписана от тази ярост.
— Можеш ли да си представиш това, генерал Малагеш? — вика Рада. — Можеш ли да си представиш какво е да си заклещена при труповете на хората от семейството си ден след ден, сред вонята на разложението им и съсирената кръв? Да ги усещаш изстинали в мрака до тебе? Представи си и как порастваш със страха, че щом угаснат лампите, те може да се върнат! Как си лягаш да спиш всяка нощ, без да знаеш дали ако провесиш ръка в тъмнината, няма да докоснеш студено мокро лице, да напипаш мустаците и веждите му, да знаеш, че е бил твоят баща! Само плът и кости, нищо повече.
Рада вдига глава да я погледне, лицето ѝ е разкривено.
— А сега си представи как научаваш, че е имало и нещо друго. Да откриеш, че е имало задгробен живот, имало е рай! Някога моето семейство е можело да се спаси! Някога мъртвите са щели да пребъдат, обичани и почитани! Когато хванах меча на Петренко, аз видях това. Видях какво е очаквало някога тези хора и в един миг разбрах от какво сме били лишени — как всички отвъдни светове, сътворени някога с обич за нас, са били пометени с един замах, срутени върху всички онези души в мрака… Разбираш ли какво ни причини твоята страна, генерал Малагеш? Разбираш ли, че Примигването не просто е съсипало живите, а е поразило и безброй души в отвъдното? И всички хора, които загинаха в Битката за Баликов, умряха два пъти — веднъж в този свят и повторно, когато не се пренесоха в отредения им задгробен живот!
— Ние пък никога не сме имали проклет задгробен живот! — ръмжи Малагеш и натиска духалото. — Когато ни изтребваха, просто си изгнивахме в земята и ако семействата ни знаеха къде е заровен трупът, се смятаха за благословени! Твоята трагедия е като пламъче на свещичка пред горски пожар!
— Все ми е едно! — крещи Рада. — Все ми е едно! Проклет да е светът, проклет да е Континентът, проклет да е Сейпур! Щом светът не ни дава утеха след живота, нека те го унищожат! Когато държах меча, той ми показа всичките си разпръснати сродници под хълмовете… и когато започнаха да копаят рудника, аз знаех какво вадят, за разлика от тях! Когато изковах първия си меч, знаех, че ги приближавам малко, че придърпвам отказания ми задгробен живот по-близо до реалността. Нека дойдат тук. Нека ни въздадат заслуженото! — Рада се облива в сълзи и хлипа истерично. — Заслужаваме го. Всички заслужаваме това.
— Онези семейства, които уби — и те ли го заслужаваха? Онзи труп, който си разсякла, за да ни заблудиш, че е Чоудри — и тя ли го заслужаваше?
— Дори не знам коя беше жената. — Гласът на Рада пак притихва. — Купих трупа от един планинец.
— И всички невинни, които умряха заради възкресения от тебе Жургут — те също ли го заслужаваха?
— Това беше необходимо. — Рада свива рамене. — Трябваше да проверя дали съм напреднала достатъчно, за да призова пазител тук и да го задържа. А ти вече надушваше какво става. Помислих, че така ще реша наведнъж два проблема. Но направеното от Жургут ще ви се стори като леко натъртване в сравнение с настъпващата Нощ… И ти не можеш да я спреш, генерал Малагеш. Правя мечовете от години. Много повече време от една нощ е необходимо, за да ги унищожиш, особено ако си едноръка старица, подгонена от войници. Чувам ги горе. А ти чуваш ли ги?