Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
— Да — сприхаво натъртва Тинадеши. — Онази случка, когато ти ме простреля, ако си спомняш.
— Това си беше адски оправдано, ако питате мен! В моите очи хич не се различавахте от истинската!
— Разбира се! — зъби се Тинадеши. — Когато някой има дори сянка от силата на Божество, тази сила му придава подобаващ вид!
— И какво — дори ви уголемява стократно ли?
— Всичко е игра на образи и възприятия, изкривяване на света! Явно чудесата следват строго правилата, от мен да го знаеш! — Тинадеши криви лице от болка, докато Малагеш нагласява превръзката на рамото ѝ. — Но не правят човек неуязвим.
— А как тъй никой друг не ви видя?
— Аз не исках — казва Тинадеши. — Послужих си със силата на меча, за да се прикрия от земята на живите. Но… когато се покатерих на канарата, мечът се изви досущ като пръчката в ръцете на лозоход, който е усетил вода. Нещо не беше наред. Дали не усети тебе — откликнал е на някакво твое качество, което е било познато или дори желано за него. Защо да се крие от сроден дух?
Малагеш мълчи, докато обмисля какво ужасно значение имат за нея тези думи. Накрая пита:
— Как научихте за рудника?
— Научих, защото някой отвори прозорец към него. Усещах как някой се опитва да отвори много проходи насам. Не знаех, че мога да правя и това — да долавям такива усилия, както се оказа. Опитваха неуморно. Отидох да проверя какво става от страх, че някой би успял… знам ли… да пробуди или да надъха всички души тук. Натъкнах се на пролука във въздуха, огледало или прозорец към… нещо друго. Някакъв тунел с измърляни човечета. Те не ме виждаха и аз ги слушах, докато ровеха под земята и изнасяха нагоре всички останки от онова, което се надявах да съм унищожила отдавна. Помислих, че това може да е причината за повторното приближаване на Града на остриетата към света на живите, за свързването им. И направих каквото беше необходимо.
— Разрушили сте го — казва Малагеш.
Не споменава пред Тинадеши, че е убила трима войници. Каква полза би имало от това?
— Не постигнах нищо — унило продължава Тинадеши. — Още чувствам как се приближават. Толкова сили загубих напразно. Мъртвите си спомнят все повече от обещаното. Нещо се е случило във Воортяштан и то е като мъждукаща светлинка за почти сляп човек, към която се протягат, напипват обратния път към земята на живите и онова, което трябва да получат. Впрочем какви ги вършехте в онзи рудник?
Малагеш ѝ обяснява малкото, което е разбрала за разнообразните свойства на тинадескита. Тинадеши изпада в безграничен ужас.
— Нарекли са го на мен?! Нарекли са това адско вещество на онази, която се опита да го унищожи?
— Е, не са знаели това. Вие сте на почит, а те си мислят, че това нещо ще промени света… Казаха, че щяло да бъде същинска революция в почти всичко електрическо.
— То се знае! — гневи се Тинадеши. — Щом може да съхранява душа и всичките ѝ спомени цели столетия, няколко фотона са нищо за него! Всеки атом в тази гадост е претъпкан с безумната ярост на милиони, на които им се отказва дължимото. Не се съмнявам, че това проличава по какви ли не страшни начини!
— Но те не правят никакви щуротии с него — възразява Малагеш. — Само произвеждат жици и други електрически материали. А щом казвате, че срутването на рудника не е спряло нищо… значи е имало друга причина да започне всичко това.
— И какво е то? Какво друго би могло да пробужда мъртвите?
Малагеш се връща мислено в онзи следобед на скалите — натъкнала се е на тунела, намерила е съобщението на Чоудри, в което тя описва неизвестния, проникнал в рудника за тинадескит…
— Ами ако… ако причината е не само ровенето в рудата? Самата вие казахте, че мъртвите не биха приели всяка вместо Воортя, нуждаели са се от някоя… де да знам, с подходящия образ. С подходящата премяна.
— Е, и?
— А подходящата форма за тинадес…
— Моля те, престани да го наричаш така.
— Добре де! Подходящата форма за рудата… би трябвало да е меч. — Малагеш се вглежда в Тинадеши. — Възможно ли е някой да изкове нови мечове от рудата?
— Да… струва ми се. Но откъде ще знае как да го направи? Как ще знае дори какво трябва да изработи? Аз се погрижих в света на живите да не останат образци на воортяштански мечове.
— Не, вие само сте унищожили една гробница — възразява Малагеш. — Видните светци са имали свои гробници. И доколкото знам, в тях са полагали само техните мечове. Намерихме една на Зъбите на света, а в нея нямаше меч. Някой може би е бил там преди нас и го е взел…
— … за да го използва като образец — продължава Тинадеши вместо нея — и да изработи копия. Само че този някой трябва да е много вещ ковач, за да успее.