Град на остриета

— Чудесно. Направи го възможно по-бързо.

Въпреки внушителното си туловище Кнордстром се промъква чевръсто между купчините пръст.

— Умно го измисли — казва Малагеш. — Адски се надявам да прати Зигруд там.

— И аз.

Зигне срязва телената мрежа докрай и Малагеш изритва встрани едната половина. Пропълзяват под стърчащи парчета тел, които ги драскат по раменете и гърбовете, изправят се и хукват.

Скоро склонът вече не е полегат, над тях е стръмнината, върху която се е настанила къщата на Рада.

— А защо войниците идват тук? — пита Зигне, когато започват да се катерят.

— Стандартна процедура — отговаря задъханата Малагеш. — При заплаха за сигурността първата ти работа е да се погрижиш за безопасността на губернатора и всички останали служители на министерствата. Но никога не съм и помисляла, че аз ще бъда заплаха за губернатор.

Зигне гледа канарата над тях.

— Почти отвесна е. Имаш ли нужда от помощ?

— Ще се справя — казва Малагеш и добавя по-тихо: — Може би.

Катерят се. И още. И още. Малагеш не го показва, но ѝ е невероятно трудно да го прави със сакатата лява ръка. Всеки момент очаква да се изтърве и да падне към улиците долу. Толкова е съсредоточена в усилията да не се пусне, че се стъписва, когато нещо меко я тупва по рамото. Чак след две-три секунди разбира, че е въже.

Вдига глава — въжето виси от тъмния силует на Зигне над нея.

— Вържи го за колана си — казва Зигне. — Вързах го около кръста си. Ще те крепя.

— За да завлека и тебе да се пребиеш, така ли?

— По-едра съм от тебе. Ще се задържа.

Връзването на въжето за колана с една ръка, както се е долепила до скалата, е голямо изпитание за Малагеш, но след няколко минути непохватно бърникане около колана успява. Дава знак на Зигне с вдигнат палец и двете продължават изкачването. Малагеш няма как да не признае, че по-едрата от нея Зигне е много по-ловка в катеренето, отколкото е очаквала.

Накрая стигат до ръба. Зигне се прекатерва, обръща се, ляга по корем и протяга ръце на Малагеш.

— Подай ми ръка.

Лъч на фенерче пронизва въздуха точно над Зигне. „Близо са. Прекалено близо. Проклети да сме, много се забавихме!“

Малагеш припряно опитва да развърже въжето.

— Зигне! Махни се! Не се надигай, ще те видят!

— Хвани се за ръката ми!

— Зигне, трябва да…

— Направи го де!

Малагеш протяга ръка нагоре. Цялото ѝ тяло прелива от ужас, когато увисва над пропастта в изгарящ ума ѝ миг.

Докосва пръстите на Зигне. Убедена е, че няма да се хванат и ей сега ще се търкулне по стръмнината. Пръстите на Зигне сграбчват ръката ѝ. Зигне се протяга надолу и подпира с лакът лявата ръка на Малагеш над протезата.

Ярък лъч ги осветява.

— Спрете! — крещи някой. — Не мърдайте!

Те не продумват. Зигне издърпва Малагеш нагоре. И на двете им се струва, че всяко движение е мъчително бавно.

— Казах да не мърдате! — провиква се същият глас заплашително.

Малагеш вижда, че пушката стърчи над гърба на Зигне и се забелязва лесно. „Това е лошо.“

Отблъсква се с крака от скалата и се търкулва встрани от светлината. Зигне се опитва да направи същото, но закъснява малко.