Империя на бури

Сякаш го бе призовала, и вратата се отвори.

Дориан се появи на входа със свещ в...

Не беше свещ. Чист пламък се виеше около пръстите му. Озарените му сапфирени очи намериха нейните, вече избистрени.

– Ти ли беше... ти ли изпрати онази вълна от сила?

– Не. – Не й се наложи да гадае много кой е бил в такъв случай. – Вещиците нямат толкова мощна магия.

Той килна глава и пламъците позлатиха синкавочерната му коса.

– Но живеете дълго.

Тя кимна и Дориан прие жеста й като покана да седне в обичайния си стол.

– Нарича се Отдаването – обясни тя и по гръбнака й се плъзна студена тръпка. – Малкото магия, която владеем. Обикновено не разполагаме с магически сили, но в един-единствен момент от живота си вещицата може да призове велика сила, с която да удари враговете си. Ала плаща солена цена: взривът я изпепелява и отдава тялото си на Мрака. В множество битки по време на вещерските войни вещици и от двете страни се жертваха с Отдаване.

– Но това е самоубийство... да се взривиш, за да повлечеш враговете със себе си.

– Така е, и гледката не е приятна. Когато вещица от Железни зъби отдава живота си на Мрака, силата му я изпълва и се освобождава от нея под формата на абаносова вълна. Проявление на чернотата в душите ни.

– Виждала ли си го с очите си?

– Веднъж. От уплашена млада вещица, която бе наясно, че не е способна да си спечели слава по друг начин. Само дето унищожи половината от кохортата на Железни зъби заедно с крочанките.

Съзнанието й се вкопчи в думата. Крочанки. Нейният народ...

Не бяха неин народ. Тя беше от Черноклюните, дявол да го вземе...

– Смяташ ли, че вещиците от Железни зъби ще го използват срещу нас?

– Ако си имате работа с по-нисши сестринства, да. Древните са твърде самомнителни и калени в боя, за да предпочетат Отдаването пред сраженията. Но по-младите, по-слаби сестринства лесно се плашат или искат да си заслужат почести чрез саможертва.

– Това е убийство.

– Това е война. Войната е разрешено убийство, независимо на чия страна се биеш. – По лицето й пробяга гняв и тя попита: – Ти убивал ли си някога?

Той отвори уста да отрече, но светлината в ръката му угасна.

Беше убивал. Навярно с онзи нашийник на врата си. Валгът в него го беше правил. Неведнъж. И с много кръв.

– Спомни си какво са те принудили да вършиш – посъветва го Манон, – когато отново се изправиш срещу тях.

– Едва ли някога ще го забравя, малка вещице.

Той стана и се запъти към вратата.

– Тези окови протриват кожата ми до кръв – оплака се тя. – Сигурна съм, че поне ти изпитваш състрадание към оковани същества. – Дориан спря. Манон вдигна ръце, за да му покаже веригите си. – Давам ти думата си, че няма да навредя никому.

– Не аз решавам. А след като вече проговори, може би, ако разкажеш на Елин каквото иска да знае, ще се издигнеш в очите й.

Манон нямаше представа какво бе искала от нея кралицата. Изобщо.

– Колкото повече стоя тук, малки принце, толкова по-вероятно е да направя някоя глупост, като ме освободите. Позволи ми поне да усетя вятъра по лицето си.