Империя на бури

Елида заклати глава и ръцете й провиснаха до тялото й.

– Какво? – повтори.

Лоркан се изсмя безрадостно.

– През десетте ти години на заточение в онази кула тя е живяла в разкош с богатствата на Рифтхолд, глезена от господаря си, краля на асасините, когото уби най-хладнокръвно миналата пролет. Така че ще се увериш, че отдавна загубената ти спасителка с нищо не ме превъзхожда. Че и тя би убила онзи мъж и не би търпяла мрънкането ти повече от мен.

Елин... наемната убийца. Елин – същата жена, на която трябваше да предаде камъка...

– Знаел си – пророни тя. – През цялото това време си знаел, че двете жени, които търсех, са един и същи човек.

– Казах ти, че като намериш едната, ще намериш и другата.

– Знаел си, а не ми каза. Защо?

– И ти не си ми разкрила всичките си тайни. Не виждам защо аз да ти споделям своите.

Тя затвори очи, мъчейки се да забрави тъмното петно на дървения под, да потуши паренето от думите му и да затвори дупката, зейнала под краката й. Какво имаше в онзи амулет? Защо беше извикал така и...

– Малката ти кралица – озъби й се Лоркан – е убийца, крадла и лъжкиня. Така че, ако ще обвиняваш мен в тези неща, бъди готова да обвиниш и нея.

Усещаше кожата си твърде тясна, костите си – твърде крехки, за да понесат гнева, който я превземаше. Затърси трескаво най-болезнените думи, сякаш можеше да ги запрати по главата му като шепа камъни.

– Грешала съм – изсъска накрая. – Казах, че двамата с теб сме еднакви, защото нямаме семейства и приятели. Но аз нямам, защото така се стече животът ми. А ти, защото никой не може да те понася. – Тя опита – успешно, ако съдеше по злобата, кипяща в очите му – да го изгледа отвисоко, макар той да се извисяваше над нея. – И знаеш ли коя е най-голямата лъжа, която разправяш на всички, Лоркан? Че така ти харесва да живееш. Но когато говориш за моя кралица кучка, чувам само думите на един ревностен завистник, самотен и жалък. Защото си гледал как Елин и принц Роуан се влюбват и си ги ненавиждал заради щастието им. Защото ти самият си толкова нещастен. – Думите й се заизливаха безспирно. – Така че наричай Елин убийца и крадла, и лъжкиня колкото си щеш. Наричай я огнедишаща кучка. Но аз ще реша дали наистина е такава, когато я срещна очи в очи. И повярвай ми, ще го сторя. – Тя посочи към тинестата сивкава река, течаща край тях. – Отивам в Ейлве. Води ме на брега и ще си измия ръцете от теб, както ти изми твоите от кръвта на онзи човек.

Лоркан я изгледа кръвнишки, достатъчно озъбен, че да разкрие леко удължените си кучешки зъби. Ала нея не я интересуваха елфическото му потекло, възрастта му и смъртоносните му умения.

След малко заби греблото в речното дъно и изтласка лодката, но не в посока към брега, а напред по реката.

– Не ме ли чу? Води ме на брега.

– Не.

Гневът й надви здравия й разум, предупрежденията на Лоркан, и тя се спусна към него.

– Не?

Той остави греблото да се влачи във водата и извърна лице към нея. По него нямаше никакви емоции – дори гняв.