Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
Едва успях да потисна прозявката си, защото, както вероятно си спомняте, изобщо не бях мигнала предишната нощ. Иначе последното — за скъпоценните камъни на корем — ми стана интересно.
— Той положил началото. Обаче там имало много повече, отколкото останалите държави биха могли да си представят. Много повече — повтори със замечтан поглед. — Например, аз съм дошъл във вашия град, за да събера пари именно за такава експедиция.
— Така ли? — възкликнах и усетих, че съм на крачка да разкрия причината, поради която той е приел този скромен пост в домакинството на баща ми — на учител на едно напълно неопитно момиче — лишавайки се от всички, които го обичат.
— Разбира се. Надявам се да мога да се обърна към вашия баща с молба за подобна помощ. Защото помнете, че някой ден хората ще пътуват отвъд ръба на картата!
Лично на мен би ми било достатъчно да стигна до Местре — за по-нататък не настоявам. И въобще не бих си помислила да пътувам, ако мога отново да видя брат Гуидо. Но в момента прецених, че е най-добре за мен да задам един въпрос — така и учителят ще бъде доволен от мен, и аз ще науча нещо за скорошното си пътуване.
— И кой от тези ветрове преобладава в момента?
— Зефир, западният вятър — отговори с усмивка той. — Ето тук вече митологията взема превес над науката. Древните са вярвали, че вятърът Зефир, който е брат на северняка Борей, се е влюбил до болка в Хлорида. И тогава, под негово влияние, тази нимфа се е трансформирала във Флора — богинята, свързана с пролетните цветя!
Тук вече предпочетох да не казвам нищо, защото нямах желание да обяснявам, че зная за Флора и Хлорида много повече, отколкото би ми се искало. Той продължи:
— Зефир налетял върху Хлорида и от тях се родили Ксант и Брут — безсмъртните коне на Ахил. Оттук и асоциацията с „коне“ за ветровете.
Внезапно си спомних как някога брат Гуидо бе казал, че синята фигура от „Пролетта“ е Зефир и сега вече разбрах защо. Там той е в процес на изнасилване на Хлорида — моята любяща майка, която след това се обръща към Флора — тоест моя милост — за помощ. Изсмях се презрително. По-скоро ще умра, отколкото да й помогна. Четирите ветрове да си изнасилват майка ми колкото си искат, ако щат и последователно, ако щат и в задника — въобще не ми пука! Даже ще я държа, че да им е по-лесно.
— Но аз май се отклоних от темата.
(Аз също.)
— Да, преобладаващият вятър в настоящия момент, в средата на февруари, е Зефир. Той е вестител на пролетта, която ще бъде тук точно след един месец.
Оттук нататък обаче аз спрях да слушам. Впоследствие си дадох сметка, че сигурно заради споменаването на февруари — месецът на първия ден на Великите пости, когато ще бъде съдебният процес срещу него — споменът за брат Гуидо нахлу толкова силно и болезнено в съзнанието ми, че чак сърцето ме заболя. Да, знам, че след като станахте свидетели на моя урок със синьор Кристофоро вероятно ще си кажете: „Брей, каква глупачка! Дадоха й какви ли не насоки! Защо не чу нищо, защо не видя?“ Но ви моля да разберете, че по онова време в главата ми се въртеше една-единствена мисъл. Поради което пропуснах да забележа, че получих отговора на един важен въпрос, че пред мен се отваря една голяма врата и че един сложен шифър е разгадан. Тогава просто сграбчих синьор Кристофоро за ръката — това бе първото ни докосване и ви гарантирам, че не беше никак нежно — и прошепнах:
— Трябва да ми помогнете! — Погледнах го умолително. — Човекът, когото обичам, е в голяма беда! Бих сторила всичко на този свят, за да спася живота му! — Поех си дълбоко дъх и в следващите си думи вложих цялото си сърце: — Повярвайте ми, той е и моята Филипа, и моят Диего едновременно!
Макар и значително изненадан, той се загледа продължително в мен, а после въздъхна и прошепна:
— С какво мога да ви помогна?
Четвърта глава
Това беше замък на лъвове, пристанище, охранявано от свирепи зверове. Бях идвала в Арсенала и преди, при една от малките образователни обиколки на майка ми, ала никога до този момент не се бях изправяла срещу съществото, което управляваше този град. Но днес, когато смятах да бягам, виждах образа му навсякъде около себе си — едва сега, когато мечтаех да се откъсна от кървавите му челюсти, си дадох сметка, че лъвът на свети Марко охранява ревниво своята крепост и присъствието му е повсеместно и вездесъщо. Величествените каменни зверове бдяха и при портите на Арсенала — цитадела от кървавочервен камък, увенчана с бели зъбци като остри зъби. Те също бяха създания на майка ми — семе на лъвицата, която ги е откърмила. Знаех, че преминавайки през тези врати, все едно навлизам в цирка. И тук тя би могла да вдигне ръка като римска императрица и да заповяда да бъда разкъсана къс по къс, а след това да влязат гладиаторите, за да размахват мечовете си върху подгизналия от моята кръв пясък. Синьор Кристофоро мина безпрепятствено през портала, а аз го последвах. Дори и там главният страж бе от същите зверове — първото нещо, което видях, бе огромното каменно лице на лъв, издълбано в стената, стиснало в зъбите си яко моряшко въже. Вторачих се като хипнотизирана в зейналата му паст. И отново станах пророк Данаил.