Смъртоносно бяло

– Почакай – прекъсна я Страйк и пусна последното парче пица в чинията си.

Външната врата на къщата на Дела отново се отвори.

– Тръгваме – съобщи Страйк, когато Малик излезе от къщата сам, затвори вратата зад себе си, закрачи бързо по градинската алея и оттам пое надолу по пътя. Страйк напусна пицарията и го последва.

– Усеща се лекота в походката му. Радостен е, че се е махнал от нея.

– Как е кракът ти?

– И по-зле е бил. Чакай, той завива наляво... Робин, ще затварям. Трябва да ускоря крачка.

– Късмет.

– Благодаря.

Страйк прекоси Саутуарк Парк Роуд бързо, колкото кракът му позволяваше, после сви по Алма Гроув, дълга улица с викториански редови къщи от двете страни и с платани, засадени на равни разстояния. За изненада на Страйк Малик спря пред къща от дясната страна с тюркоазена врата, отвори си и влезе. Разстоянието от дома на Уин беше най-много пет минути пеша.

Къщите на Алма Гроув бяха тесни и Страйк виждаше как силните шумове лесно могат да минават през стените. Като даде на Малик достатъчно време по своя преценка да си свали сакото и обувките, Страйк отиде до тюркоазената врата и почука.

След няколко секунди Аамир отвори. Изражението му се промени от любезно въпросително към шокирано. Очевидно знаеше точно кой е Страйк.

– Аамир Малик?

Отначало младият мъж не проговори, а стоеше замръзнал с една ръка на бравата, а другата опряна в стената на коридора и гледаше Страйк със смалени тъмни очи заради дебелите лещи на очилата му.

– Какво искате?

– Да поговорим – отвърна Страйк.

– Защо? За какво?

– Нае ме семейството на Джаспър Чизъл. Не са сигурни, че се е самоубил.

Сякаш временно парализиран, Аамир нито помръдна, нито проговори. Накрая се отмести встрани.

– Добре, влезте.

На мястото на Малик Страйк би искал да разбере какво знае или подозира детективът, а не да се чуди в безсънни нощи защо е идвал. Страйк избърса краката си на изтривалката и влезе.

Вътре къщата бе по-широка, отколкото изглеждаше отвън. Аамир поведе Страйк през врата вляво в дневната. Обзавеждането съвсем очевидно бе по вкуса на далеч по-възрастен от Аамир човек. Дебелият килим на розови и резедави шарки, няколкото облечени в кретон кресла, дървената масичка за кафе с дантелена покривчица върху нея и огледалото над камината с пищно орнаментирана рамка говореха за обитатели от третата възраст. Зад решетката от ковано желязо на камината бе инсталиран грозен електрически радиатор. Рафтовете бяха празни, повърхностите – голи, без украшения или други предмети. Върху подръчника на кресло лежеше книга с меки корици на Стиг Ларшон.

Аамир се обърна с лице към Страйк, пъхнал ръце в джобовете на джинсите си.

– Вие сте Корморан Страйк – каза.

– Същият.

– Вашата сътрудничка бе тази, която се представи за Вениша в парламента.

– И това е така.

– Какво искате? – за втори път попита Аамир.

– Да ви задам няколко въпроса.

– За какво?