В земята пламък се крие

От падини и оврази в планините се лееха водопади, събирайки дъжда от раменете и върховете на скритите високо стръмни върхове. В подножията на тези водопади се виеше мъгла, раздирана от буковите стволове.

Някъде преди обяд напуснаха гъсталака, за да се озоват край реката. Тук тя се стесняваше, може би до само стотина ярда, нивото на водата също изглеждаше поспаднало. Проследявайки я с поглед, Лийт можа да види, че се е раздвоила. Бяха поели по левия ръкав, следвайки по-малкия поток.

— Ако знаехме къде сме, можеше и да има значение по кое разклонение сме вървели — рече принц Уизаго, когато Лийт му обърна внимание на това. — Но тъй като не знаем, нищо не пречи да продължим в същата долина.

Следа на недоволство от себе си, дори горчивина, се долавяше в иначе бодрия му глас. В мъгливото утро дългата му коса бе провиснала унило над раменете му.

Обядваха край брега, слушайки леещите се ноти на невидими птици. Песента отекваше в спокойния влажен въздух и спокойствието се спусна върху пътниците като пролетен сняг. Може да сме на грешното място, ала усещането не е такова — помисли си Лийт.

С усилие поеха отново на път. През остатъка от деня и на следващия ден се движиха с добро темпо, следвайки тясна ивица земя между реката и храстите. Но тогава се изправиха пред първото си препятствие — лудоструен поток, излегнал се право на пътя им. Отне им час да открият брод, далеч нагоре по течението, където водата шумно течеше през пролом толкова тесен, че можеха да го прескочат. Обратният път бе изпълнен с трудности, тъй като на места водата напираше силно; в един момент Лийт се намери потънал до гърди в изгарящо ледена вода, притиснал се към каменистата скала, за да я заобиколи.

— Горе главата, Лийт! — викна му Фемандерак от безопасността на каменист плаж няколко ярда по-надолу. — За щастие дъждът спря, иначе водата щеше да е над главата ти.

— А ако дъждът не бе валял изобщо, щяхме да сме прецапали потока още преди два часа.

— Ако това е най-трудното препятствие, което трябва да преодолеем, то тогава… Лийт!

Младежът се подхлъзна и внезапно изчезна от погледа на философа.

— Лийт!

Миг по-късно той се появи отново, държан над водата от брудуонска ръка. Философът си пое дълбоко въздух и в този момент мъжът от Дона Михст, ученият, който обичаше само книгите си, осъзна колко дълбоко бе загрижен за младежа от Лулеа. Странно — помисли си той. Той не е ученик. Нямаме нищо общо. На какво се дължи това приятелство? Миг по-късно получи отговора. — Може би споделената опасност, споделената орис ни е свързала. Реши да не размишлява допълнително над това.

Късно на следващото утро Аркимм достигнаха извора на реката. Земята около тях създаваше впечатлението на разрушена от някаква огромна военна машина. Стръмни до невъзможност сиви стени, издълбани грубо от вятър, дъжд и лед, висяха над тях като стените на непревземаема крепост. Тънки водни драперии представляваха единствената украса на стените. Обвитите с облаци висини може би съдържаха сняг — със сигурност бе достатъчно студено в началото на долината — но нямаше как да се знае със сигурност.