Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Саймън се разтресе като завързано на каишка куче, което дразнят. Чудовището беше така близо…

Групата кавалеристи спря. Свещеникът хокаше един от гвардейците с дрезгавия си глас, който Саймън познаваше безпогрешно. Младежът се приведе колкото е възможно по-напред, без да напуска сянката, и сложи длан зад ухото си, за да чува по-добре.

— … или аз ще те яздя! — изруга свещеникът.

Войникът отвърна нещо с глух глас. Въпреки широките си плещи и меча, който висеше в ножницата на бедрото му, мъжът беше уплашен като ужасено хлапе. Никой не посмя да отвърне на Приратес. Това беше така и още преди Саймън да избяга от двореца.

— Луд ли си, или просто тъпак? — повиши глас Приратес. — Не мога да яздя куц кон дни наред по целия път до Вентмаут. Дай ми твоя.

Войникът слезе от коня си и подаде юздата на алхимика. След това измърмори нещо. Приратес се изсмя.

— Тогава ще водиш моя. Няма да ти стане нищо, ако повървиш, след като тъкмо заради твоя идиотизъм…

Останала част от подигравателната му забележка беше изречена твърде тихо, но на Саймън му се стори, че отново спомена Вентмаут, скалистото възвишение на юг, където река Гленивент се вливаше в морето. Приратес се покатери върху седлото на гвардееца и пурпурната му мантия се показа за миг под тъмното наметало като кървава рана. Свещеникът пришпори коня от моста през калния Среден двор. Останалите тръгнаха след него, последвани пеша от войника, повел коня на Приратес.

Щом минаха покрай него, Саймън се усети, че стиска камък в ръката си. Не помнеше кога го е вдигнал. Вторачи се в главата на алхимика, кръгла и гладка като черупка на яйце; мислеше си какво огромно удоволствие би изпитал да я зърне разцепена. Зловещият урод беше убил Моргенес и бог знае още колко много хора. Страхът внезапно го напусна и Саймън едва превъзмогна неистовия си порив да изкрещи от ярост и да се втурне напред. Как беше възможно добрите хора като доктора, Гелое и Деорнот да умират, а този звяр да продължава да живее? Заради убийството на Приратес си заслужаваше да загуби собствения си живот. Светът щеше да се освободи от един невъобразимо отвратителен гад. „Да свършиш необходимото — би го нарекла Рейчъл. — Мръсна работа, но все някой трябва да я свърши“. Но той като че ли не разполагаше с правото да се разпорежда със собствения си живот.

Проследи отдалечаването на групата. Конниците заобиколиха шатрите и изчезнаха, насочвайки се към малката врата, която извеждаше към най-външния двор. Саймън пусна камъка в калта и се изправи разтреперан.