![Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/9/0/km-kulata-na-zeleniya-angel-chast-vtora-bg-download.jpg)
Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-566-5
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]». Краткое содержание книги:
Хрумна му неочаквана мисъл, толкова безумна и невъзможна, че го ужаси. Погледна към небето, опитвайки се да прецени колко време остава до зазоряване. По хладния въздух беше сигурен, че има поне още два-три часа.
Кой най-вероятно беше отмъкнал Блестящ гвоздей от гробницата? Приратес, разбира се. Може дори да не беше казал на крал Елиас, ако съответстваше на намеренията му. А ако това беше така, къде би могъл да е мечът сега? Скрит в крепостта на свещеника — кулата на Хйелдин.
Саймън се обърна. Кулата на алхимика, противно тантуреста до извисеното великолепие на Зеления ангел, стърчеше над стената на Вътрешния двор. Дори в нея да имаше светлини, бяха потулени: червените прозорци бяха мрачни. Изглеждаше изоставена — както всичко в центъра на огромната крепост. Целият интериор на Хейхолт напомняше мавзолей, град на мъртъвци.
Имаше ли дързостта да проникне в нея — или поне да опита? Щеше да му трябва светлина. Може би имаше излишни факли или закрит фенер в Кулата на Зеления ангел, които би могъл да използва. Рискът беше огромен, ужасяващ…
Ако не беше видял със собствените си очи Приратес да заминава, ако не го беше чул да говори за пътуването си до Вентмаут, Саймън дори не би си помислил за подобно нещо: от самата представа да се промъкне в зловещата кула, докато плешивият черноок Приратес се спотайва вътре като паяк в центъра на мрежата си, стомахът му се сви. Но свещеникът беше заминал — в това нямаше никакво съмнение — и Саймън знаеше, че вероятно никога няма да разполага с друга подобна възможност. Ами ако намереше Блестящ гвоздей?! Щеше да го вземе и да се махне от Хейхолт дори още преди завръщането на Приратес. Ето това би било удовлетворяващо го възмездие срещу убиеца с червената мантия. А и нямаше ли да е чудесно да пристигне в лагера на принц Джосуа и да им покаже Блестящ гвоздей на слънчева светлина? Ето това ще е истинският Саймън, господарят на Великите мечове, нали?
Докато минаваше забързано по моста, огледа стената пред себе си. В нея беше настъпила някаква промяна. Беше станала… по-светла.
Слънцето вече изгряваше или поне облачният източен хоризонт просветляваше. Саймън ускори крачка. Беше се заблудил.
„Още два-три часа, а? Имаш късмет. Ами ако се беше разхлопал пред вратата на кулата на Хйелдин тъкмо когато изгрее слънцето? Идиотът си е идиот“.
И все пак не се разочарова напълно от себе си. Рицарите и героите трябваше да са смели, а това, което беше намислил, беше наистина смело. Само трябваше да изчака да се спусне нощният мрак, за да го осъществи. Щеше да е великолепна, истински смела постъпка.
Но още докато бързаше към тайното си кътче в Кулата на Зеления ангел, му се прииска приятелите му да са с него и да го разубедят.
От няколко часа слънцето беше залязло. От нощното небе се сипеше лек дъждец. Саймън стоеше на входа на Кулата на Зеления ангел и се гласеше да излезе.
Не беше лесно. Все още чувстваше слабост и глад, въпреки че след като беше прекарал почти целия ден в сън, беше намерил останките от нечия вечеря — коричка хляб и парченце сирене — върху чиния в една ниша пред преддверието на кулата. И хлябът, и сиренето бяха изсъхнали, но по-скоро преди броени часове, а не дни или седмици. Докато ги преглъщаше, се зачуди чия храна ли е това. Дали клисарят Барнабас се грижеше все още за кулата и огромните камбани? Ако беше така, значи не си вършеше работата, както се полага.
Щом се сети за Барнабас, му дойде наум, че откакто се намираше тук, не бе чул нито веднъж камбаните на Зеления ангел. Сега, докато стоеше на входа на кулата в очакване на тъмнината, в главата му изникна същата мисъл. Мощният отекващ звън на бронзовите камбани някога отмерваше на всеки час сърдечния ритъм на Хейхолт, като напомняне, че нещата вървят, че времето отминава, че животът продължава. Сега бяха безмълвни.
Помръдна рамене и пристъпи навън. Спря, събра длани под една дъждовна струя, която се стичаше от покрива, и изпи жадно събралата се в шепите му вода. Избърса ръце в бричовете си и огледа силуета на кулата на Хйелдин на фона на теменуженото небе. Нямаше какво друго да прави. Нямаше причина да чака още нещо.
Тръгна да обикаля двора — използваше прикритието на сградите, за да не го забележи нечий зорък поглед. Едва не се беше напъхал в ръцете на Приратес и войниците предната нощ и въпреки привидната пустота не приемаше нищо на доверие. Един-два пъти дочу тихи разговори, но не зърна хората, които ги водеха. Понесе се нечий протяжен, напомнящ ридание смях. Саймън потръпна.