Съдбовният кораб [bg]

— Хайде. Да купим разни неща и да поговорим с хората. Все пак имаме причина да сме тук.

— Ще ми се да нямахме. Знаеш ли, харесвам този град и тези хора. Въпреки всички причини, поради които не бива, ги харесвам. Ще ми се да можехме да останем тук, така, сами. Ще ми се това да беше истинският ни живот. Чувствам се почти сякаш мястото ми е тук. Обзалагам се, че преди сто години и Бингтаун е изглеждал така. Неопитен, енергичен, приемащ хората такива, каквито са; привлича ме, както светлината привлича нощната пеперуда. Са да ми прости, Брашън, но ми се иска да захвърля всички отговорности, обвързани с името ми, и просто да бъда пират.

Той я гледаше мълчаливо, изумен. След това се подсмихна.

— Внимавай какво си пожелаваш — предупреди я.

Беше странен следобед. Ролята, която играеше, ѝ се струваше по-естествена от реалността. Купиха масло за корабните фенери и уредиха да бъде закарано на кея. При друг продавач Алтея подбра билки и лекарства, за да попълни медицинското сандъче на Парагон. Импулсивно, Брашън я бутна в един магазин за платове и дрехи и ѝ купи ярко оцветено шалче. Тя върза косата си с него, а той добави и халковидни обици, украсени с нефритени и гранатни мъниста.

— Трябва да изглеждаш подобаващо за ролята си — промълви в ухото ѝ, докато закопчаваше кукичката на една огърлица.

В мътното огледало, което продавачът им предостави, тя зърна една различна Алтея, своя разновидност, на която не бе позволявала да излиза на показ. Брашън се наведе иззад нея, за да целуне шията ѝ. Вдигна поглед и срещна очите ѝ в отражението на огледалото. Времето се завихри около нея и тя видя буйното момче, избягало от Бингтаун, и своеволната мъжкарана, която бе скандализирала майка си. Пасваха си идеално. Съдбата им винаги се бе съдържала в пиратството и приключенията. Сърцето ѝ запрепуска. Съжаляваше единствено, че този момент беше заблуда. Облегна се назад към него, за да се полюбува на искрящата огърлица около врата си. Двамата се взираха един в друг в огледалото, когато тя извърна глава и го целуна.

Навсякъде, където отидеха, единият или другият насочваше разговора към Кенит или живия му кораб. Събраха както полезни, така и несъществени късчета информация за него. Като в легендите, всеки разказвач добавяше и разкрасяваше с по нещо от себе си историите за Кенит. Неговото момче жрец отрязало осакатения му крак и Кенит издържал процедурата, без да издаде и звук. Не, той се изсмял в лицето на болката и спал с жена си няма и час по-късно. Не, това било дело на момчето — пророкът на пиратския крал се молил и самият Са излекувал чукана на Кенит. Са го покровителствал. Всички го знаели. Когато зли хора се опитали да изнасилят жена му, точно тук, в Заграба, богът я пазил, докато не се появил Кенит и сам не покосил дузина мъже, след което я освободил от пленничеството ѝ. Ета живеела в бардак, но се пазела само за Кенит. Беше любовна история, способна да накара и най-коравосърдечния главорез да заплаче.