Гаснещ зрак [bg]

Каладън помълча за миг, а след това изсумтя и каза:

— Подреждаш невъзможна трапеза, на която никой смъртен не може да се надява да седне.

— Мислиш ли, че не го знам?

— Опиши ми, ако можеш, естеството на тази мъдрост.

— Мъдростта е поражение.

— Пред какво?

— Пред сложността.

— И какво правим?

— Гълтаме я и я изплюваме на малки залци, за да стане приятно на вкус онова, което мнозина иначе биха могли да не проумеят.

— Арогантна поза, Първи сине.

— Не претендирам за нея, азатанай, също както отказвам за себе си идеята за управление. Затънал съм в съмнение, ако не и в откровено неверие.

— Защо?

— Защото властта не дава мъдрост, нито полагащ се авторитет, нито вяра в което и да е от двете. Може да предлага милувка, но също така може насила да накара някого да коленичи. Първото по природа е подозрително, докато второто… е, за него поне може да се каже, че не прикрива истината си.

— Копнееш за свобода.

— Ако е така, значи съм глупак, защото свободата сама по себе си не е добродетел. Тя не печели нищо освен фалшивата вяра в собствената ти напълно ненакърнима независимост. Дори зверовете няма да скочат в тази пропаст. Не, ако копнея за нещо, то е за отговорност. Край на измъкванията, лъжите, изричани наум, и лъжите, изричани на други, на безкрайната игра на деяния без вина и всичките каузи на привидна справедливост, зад които се крият користни желания. Копнея за признанието на страхливеца и разбери ме добре, Каладън: всички ние сме страхливци.

По причини, които Вренек не можа да схване, отговорът на лорд Аномандър накара Каладън Бруд да замълчи. Продължиха бавно по пътя и никакви думи повече не дойдоха от двамата. Когато слънцето стана светло белезникаво кълбо на югозапад и следобедът възви към привечер, Драконовата цитадела изникна пред очите им.

Вренек огледа високата стена, портата и прясно струпаните могили пръст пред крепостта. Тук гарвани имаше в изобилие. С края на деня щяха да се издигнат от могилите и да полетят към леса.

Тогава Каладън Бруд проговори.

— Лорд Аномандър, какво ще направиш, ако един ден се окажеш в ролята на крал или, всъщност, на бог?

— Дойде ли такъв ден — отвърна Първият син, — ще плача за света.

Портите се отвориха и излезе някакъв мъж, стар и повехнал, но облечен като войник, и Вренек видя радостта и изненадата му, когато Аномандър го прегърна.

Докато минаваха под порталната арка, Вренек видя също как Каладън Бруд се поколеба, очите му се вдигнаха и се впиха в непознатите думи, всечени в трегерния камък.

Миг по-късно вече бяха във вътрешния двор и Вренек видя Сандалат, която се спусна към него с вик, както майка би посрещнала сина си.