Деца от кръв и кости [bg]

Глава шестдесет и девета

Инан

Прокънтява още един залп и аз притискам Зели до гърдите си. Крепостта се тресе. Из въздуха се носи черен дим. Сред железните стени отекват писъци. През обгорената врата се чуват викове.

Втурвам се в стаята и поглеждам през решетките на прозорците. Пламъци са обхванали стените, но не се виждат неприятели. Чуват се само писъците на войниците, когато пламъците ги обгръщат. Пантенери побесняват от страх.

Хаосът не може да се сравни с нищо друго, хаос, който ме връща към ужаса от пламъците на Куаме. Маговете отново нападат. Войниците ми умират, докато те тържествуват.

— Не!

Отдръпвам се от прозореца и се втурвам към желязната врата, когато от етажа над мен се чува ужасен писък. Огън, метал и болести водят война, унищожавайки един безкраен поток от войници.

Мъжете, които се втурват в атака, изгарят в пламъците на един Огнен маг. Един Споител унищожава стрелците — брадатият маг обръща всяка стрела и запраща острия метал право през броните на стрелците.

Но най-опасно е едно момиче с лунички по лицето. Заразител. Предвестник на смъртта. От ръцете й се носят тъмнозелени облаци от болести. Едно вдишване и войниците падат.

Касапница…

Касапница, не битка.

Бият се само трима магове, но войниците падат пред силата им.

По-зле е от разрушаването на лагера на божниците. Тогава стражите нападнаха първи. Но сега преждевременният им страх изглежда оправдан.

Баща ми беше прав…

Вече не мога да го отрека. Независимо от това какво искам аз, ако магията се върне, кралството ми все така ще гори.

— Инан — изхлипва Зели.

Топлата й кръв тече по ръцете ми. Ключът към бъдещето на Ориша. Кърви в ръцете ми.

Тежестта на дълга забавя стъпките ми, но не мога да го слушам сега. Каквото и да се случи, Зели трябва да живее. Когато тя е в безопасност, ще намеря начин да спра магията.

Втурвам се по празен коридор, докато битката вилнее. Тръгвам по още едно стълбище… Прозвучава още един тътен.

Крепостта се разтърсва, падам по стълбите. Притискам Зели и този път тя не може да сдържи вика си.

Чува се още един тътен и аз се притискам до стената. Ако продължава така, кръвта на Зели ще изтече, преди да съм успял да я спася.

Мисли. Затварям очи и притискам главата на Зели в шията си. Планът на крепостта се проявява в главата ми. Опитвам се да намеря път навън. При всичките стражи, магове и запалителни бомби няма как да избягаме. Но няма нужда да го правим… Те идват за нея. Няма нужда тя да излиза навън.

Те трябва да влязат вътре.

Килията! Изправям се. Сигурно са тръгнали натам. Втурвам се надолу по стълбите, а Зели вече крещи. Нейните викове се сливат с болката на нощта.

— Почти успяхме — прошепвам й, когато тръгваме по последния коридор. — Само се дръж. Те идват. Ще се върнем в килията. Тогава Тзеин ще…