Прокобата на Господаря Гад [bg]

— Мразят те! — изпищя момчето. — Махни се!

В алената светлина детското лице изглеждаше опустошено. Питен се боричкаше, но Томас го вдигна и го притисна към гърдите си с двете ръце. Не му позволяваше да мръдне, докато оглеждаше ранихините.

Чак сега разбра. Преди ги отбягваше толкова съсредоточено, че не забелязваше как реагират. Не го заплашваха. Тези могъщи животни се страхуваха до премала… от него. Не го поглеждаха в лицето, главите им изтръскваха парцали пяна. Мускулите на краката и гърдите им потръпваха. И все пак пристъпяха напред неохотно. Прастарата им роля се бе преобърнала — вместо да избират ездачите си, се покоряваха на неговия избор.

Незнаен порив го накара да изпъне лявата си ръка и да размаха студения червен пръстен срещу един ранихин. Конят се сепна и наведе глава, сякаш към него се спусна змия, но не отстъпи.

Томас пак прегърна Питен. Детето вече не се съпротивляваше бясно, все едно се задушава в ръцете му. Но Томас не го пусна. Взираше се оцъклен в ранихините и се олюляваше, загубил опора.

Само че беше стигнал до решението. Видя как ранихините разпознаха пръстена. Закрил сърцето си с Питен вместо щит, той извика дрезгаво като в ридание:

— Слушайте! Искам да се уговоря с вас. Разберете ме… По дяволите! Разберете ме. Искам уговорка. Слушайте. Не издържам… Разпадам се. Виждам… виждам какво става с вас. Боите се. Страхувате се от мен. Мислите ме за някакъв… Както и да е. Свободни сте. Не избирам никого от вас.

Ранихините го гледаха уплашено.

— Но трябва да направите нещо за мен. Трябва да ме оставите на мира! — Този вопъл почти го изцеди докрай. — Вие… Земята… Не искайте толкова много.

Знаеше обаче, че му е нужно и друго от тях в замяна на неговия отказ. Нещо повече от готовността им да търпят Неверника.

— Слушайте… слушайте! Ако сте ми необходими, най-добре ще е да дойдете. За да не ме принуждавате да бъда герой. Разберете ме. — От очите му се стичаха сълзи, без да плаче. — И… и още нещо. Само едно. Лина… Момиче, което живее в каменното поселище Митил. Дъщерята на Трел и Атиаран. Искам… искам един от вас да отиде при нея. И да го прави всяка година. В последното пълнолуние преди средата на пролетта. Ранихините са… нейната мечта.

Тръсна глава да се отърве от сълзите и видя, че ранихините го гледат, сякаш разбират всичко, което се опитваше да им каже.

— Сега си вървете — изхриптя Томас. — Проявете милост към мен.

С разтърсващо цвилене всички ранихини се вдигнаха на задните си крака около него и размахаха предните си копита във въздуха над главата му като обещание. Завъртяха се с буйно пръхтене на облекчение и се устремиха надалече от Човешкия дом. Оставаха недосегаеми за лунната светлина. Спуснаха се под поляната и изчезнаха, сякаш земята ги посрещна в любящи обятия.

Без да се бави, Лора доближи Томас и той й подаде Питен. Жената го изгледа вторачено и озадачено, преди да обърне гръб. Той се повлече след нея като човек, крепящ парчетата от себе си като непоносим товар. Чуваше слисаното мърморене на рамените — изумление, което ги накара да забравят колко оскърбителна за тях е постъпката му.