Зовът на барабана [bg]

Тя се засмя.

— Значи презвитерианците вярват в ангели пазители?

— Определено не. Това са папски суеверия, нали?

— Е, надявам се, че не съм те осъдила на вечна гибел, като те заведох на месата с мен. Или презвитерианците не вярват в ада?

— О, вярваме — увери я той. — Както и в рая, в него дори повече.

Тук до реката беше по-мъгливо. Роджър бе доволен, че не дойдоха с колата; не се виждаше нищо на два метра напред, толкова гъста беше бялата мъгла.

Вървяха хванати под ръка покрай река Нес, стъпките им бяха приглушени. Мъглата ги поглъщаше, а невидимият град около тях сякаш не съществуваше. Бяха оставили другите богомолци далеч назад и вече бяха сами.

Роджър се чувстваше странно разголен, смразен и уязвим, лишен от топлината и спокойствието, които бе почувствал в църквата. Това са само нерви, помисли си и хвана още по-здраво ръката на Бриана. Беше време. Той си пое дълбоко дъх и студената мъгла изпълни гърдите му.

— Бриана. — Тя го държеше под ръка и се обърна към него, преди да спре, а косата ѝ се люшна тежко през смътната арка от светлина на лампата над тях.

Капчици вода сияеха по кожата ѝ, блестяха като перли и диаманти в косата ѝ, и през подплатата на якето си той усети пак голата ѝ кожа, хладна като мъглата под пръстите му, но пламтяща в ръката му.

Тя бе отворила широко очи, тъмни като езеро, в което се движеха тайни, почти невидими, почти осезаеми, под вълните на водата. Да, тя беше келпи. Each urisge, воден кон с развята грива и сияеща кожа. А мъжът, който докосне такова създание, е изгубен завинаги, свързан завинаги с него, повлечен в езерото, което става негов дом.

Внезапно се изплаши, не за себе си, а за нея; сякаш нещо можеше да се материализира от този воден свят и да я грабне обратно, да му я отнеме. Стисна ръката ѝ, за да предотврати това. Пръстите ѝ бяха студени и влажни в топлата му длан.

— Искам те, Бриана — каза той тихо. — Не мога да го кажа по-ясно от това. Обичам те. Ще се омъжиш ли за мен?

Тя не каза нищо, но лицето ѝ се промени, като вода, когато хвърлиш камък в нея. Той видя това съвсем ясно, сякаш гледаше собственото си отражение.

— Не си искала да казвам това. — Мъглата се бе настанила в гърдите му; той дишаше лед, кристални игли пронизваха сърцето и дробовете му. — Не си искала да го чуваш, нали?

Тя поклати глава, безмълвно.

— Е, ясно. — С усилие той пусна ръката ѝ. — Всичко е наред — добави, изненадан от спокойния си глас. — Няма да те тревожа повече с това.

Обърна се да си отиде, но тя го спря, хвана го за ръкава.

— Роджър.

Беше огромно усилие да се обърне и да я погледне; нямаше желание да бъде утешаван, нито да чува гадното „да бъдем приятели“. Не мислеше, че ще може да понесе дори да я погледне, толкова съсипващо беше усещането за загуба. Но все пак се обърна и тя се озова пред него, докосна със студените си ръце ушите му, хвана главата му и притисна силно устни в неговите, не толкова в целувка, а със сляпа ярост, с някакво отчаяние.