Колелото на Осхайм [bg]

Бих могъл да ви занимавам с почти безкраен списък от градчетата, през които минахме, мързеливите селяци, които срещнахме, провизиите, които купихме, копитата, които подковахме, бирата, която изпихме, ранните утринни слани, огнените багри на есента, протяжните залези на запад… но истината е, че преди бедата да ни връхлети, под копитата ни бяха отлетели сто мили, без да се случи и едно скапано нещо.

За свят, който изживява последните си дни, всичко изглеждаше като цяло спокойно, поне ако се съдеше по онова, което можеш да видиш от конски гръб по средата на Разделената империя. Небето менеше цвета си между синьо и сиво, без никакви признаци, че ще се разцепи или изгори. Земята бе обагрена в мокрите охрени оттенъци на есента, без серни разломи, зейнали сред стърнищата, без огнени езици, бликащи от новообразували се пукнатини. Даже адът, блъскащ се в стените на Вермилиън, вече ми се струваше като далечен сън.

На няколко пъти се опитах да зачекна темата за пътуването на Снори през Ада. Щях да стигна дотам и със собствено темпо, без Кара да ми прави знаци с очи. Но това вероятно щеше да стане, когато и двамата сме вече старци. За щастие той само поклащаше глава и посягаше към бирата си.

— Каквото било, било, Джал. Историите се разказват сами, когато моментът е подходящ. А за някои моментът никога не е подходящ.

През първата седмица от пътуването ни всяко сенчесто кътче тегнеше от заплаха. Знаех, че Едрис Дийн е някъде наоколо, избягал от обсадата, когато нещата взеха лош обрат. Знаех, че Неродения принц броди из кралствата по работа на Мъртвия крал. И което бе по-лошо от Дийн, по-лошо дори от Неродения принц, знаех, че сестра ми ме търси. Келем беше казал, че тя има нужда от смъртта ми, за да се закрепи в този свят. Марко го беше потвърдил, когато го намерихме прикован към онова дърво в сухите земи. Сестра ми се бе измъкнала от дългото си заточение и бе нахлула в нашия свят през раната, оставена от смъртта на единия ѝ брат. Неродена от ада и обвързана с един лич, сега тя щеше да търси смъртта на последния си жив роднина, за да се закрепи тук. Нуждаех се от нещо по-свещено от татковата благословия върху един кръст, за да разделя сестра си от лича. Докато пътувахме, си отварях очите за такива работи, но на повечето места църковните реликви се срещат рядко, така че вместо това си отварях очите за одрани ужаси, които се опитват да ми скочат от крайпътните храсти.