Господарят на дъжда [bg]

Фийлд пристъпи още една крачка напред и Джефри отново поряза гърдите на Наташа. Тя застена, сгърчи се и от очите й потекоха сълзи. Този път Джефри дори не я погледна.

Младият мъж също се опитваше да не я гледа.

— Заради нещо, което си преживял във войната, ли го правиш?

Вуйчо му застина.

— Знаеш ли колко души влязохме в делвилския лес през онзи ден?

— Да, знам.

— Знаеш ли колко се върнаха живи?

— Разбирам.

— Не, не разбираш. Не можеш да разбереш. През онзи ден никой не оцеля. Всички се върнахме мъртви.

— Съжалявам.

— Животът продължава, разбира се. Продължава безспир. Но хората забравят, Ричард, бъркат безсмислената саможертва с благородството. Световната война ли? О, да. Тя трябваше да сложи край на всички войни. Делвил? Той е просто едно име на картата.

— Казах, че съжалявам.

— Спести ми съжалението си. Виждал съм как ме гледаш, когато се влача между останалите хубави хора. По същия начин ме гледа Пенелъпи, когато някой току-що я е изчукал.

— Какво са ти сторили тези момичета?

Лицето на Джефри се изкриви.

— Презират ме. Позволяват си да ме съдят. Всички имате наглостта да ме съдите.

— Грешиш, Джефри. Баща ми съсипа живота си, защото се опитваше да докаже, че е достоен за теб, за целия ти род. Майка ми също. Тя не можеше да понесе неодобрението ти. Искаше да се скрие от теб. И двамата се срамуваха. Чувстваха, че не могат да се мерят с теб. За нас ти беше герой. Баща ми се чувстваше още по-виновен, че е съсипал живота ни. Мразеше ме, защото ти се възхищавах.

— Значи и твоите очаквания не съм оправдал, а? — Очите на Джефри засвяткаха гневно. — Не съм оправдал доверието ти. Разочаровал съм те също като майка ти, че не съм същият като преди, че съм се върнал някак си осакатен от седемте кръга на ада. Майната ти, Ричард. Надменността ти ме отвращава. В този град си от броени дни, а си въобразяваш, че можеш да командваш всички ни.

— Никога не съм мислил…

— Изчезвай сега от очите ми. Ти си едно нищожество. Това е моят град, Фийлд. Всички играят по моята свирка.

— Остави ме да взема момичето.

Джефри учудено го изгледа.

— Това е една рускиня.

— Значи няма значение за теб.

— Ще й направя една услуга.

— Тя трябва да се грижи за едно дете. За сина на Наталия.

— Омитай се, Фийлд.

— Още не е късно.

— Не ме обиждай повече.

— Няма…

— Махай се! Няма да ти позволя да ме поучаваш. Не можеш да спасиш тази жена.

— Защо?

— Заради погледа й! — избухна Джефри. — Заради обещанията, които не може да изпълни!

Наташа рязко се сгърчи и го изкара от равновесие, Фийлд се хвърли върху него и стисна ръката, в която държеше ножа. Двамата се изтърколиха на пода.