Господарят на дъжда [bg]

Фийлд свали шапката си и я изтупа в крака си, искаше да изглежда добре.

Остана неподвижно и се опита да обуздае въображението си. През дългите нощи тук надеждата само го бе измъчвала, беше си представял стотици пъти възможните й реакции, когато попадне в този град и се почувства свободна.

Представяше си я засмяна — само така си спомняше лицето й — и сякаш усещаше хладната й ръка в своята.

Понякога дори правеше планове за момченцето. Трябваше да го запишат на училище, разбира се. Питаше се как щяха да реагират майка му и Едит, когато разберат какво е направил, и как ще приемат Наташа.

Със сигурност щяха да я харесат.

Ако дойде.

Той пъхна ръце в джобовете си.

— „Аврора“, si — каза чиновникът зад него.

— По дяволите! — прошепна Фийлд.

Корабът забави ход, завъртя се и той започна да различава лицата на пасажерите, които се трупаха на палубата.

Взираше се в тях, но още не виждаше Наташа или детето.

„Аврора“ все повече се приближаваше. Фийлд отново сложи шапката си и се загледа във водата около кораба.

Отстъпи няколко крачки и отново се взря в палубата.

Моряците хвърлиха въжетата и няколко души на брега ги завързаха за кея и закрепиха трапа.

Пасажерите започнаха да слизат и той се вглеждаше във всяко лице.

Последните му искрици надежда бавно гаснеха. Нямаше други пътници. Онези, които бяха слезли, вече разговаряха с посрещачите си, на кораба бе останал само екипажът.

Нямаше я.

Фийлд сведе глава. Беше съзнавал, че е невъзможно.

Отстъпи още една крачка и отново погледна към палубата.

На края на трапа стоеше китаец с тъмен костюм и шапка.

Изведнъж Наташа се появи и заслиза към него, Алексей вървеше след нея. Тя носеше кафяво куфарче и му махаше.

Китаецът се скри.

За момент Фийлд остана неподвижен.

Духна вятър, събори шапката му и я търкулна към водата. Фийлд разпери ръце и се затича към Наташа.