Господарят на дъжда [bg]

— Никой не може да ти даде опрощение за такова нещо.

Тя затрепери от мъка, но Фийлд не понечи да я утешава.

Когато Пенелъпи вдигна глава, очите й бяха тъмни като дупки, гримът й бе размазан.

— Все му повтарях, че той е най-смелият мъж, когото съм виждала, но той не мислеше така.

— Всичко се е променило край Делвил. Излял е гнева си първо върху теб, а после върху рускините.

— Обвиняваше ме, че не мога да го възбудя. Отначало не ми се струваше важно. — Тя се усмихна. — Мислех, че любовта лекува всичко. — Изведнъж заплака. — Въобразявах си, че е временно. Тази импотентност, гневът. — Вдигна поглед. — Беше толкова ужасно, Ричард. Побесняваше заради себе си, заради мен. После насочваше яростта си към целия свят.

— Знаем за Ирина, Наталия, Лена. Имаше ли други?

— Когато дойдохме в Шанхай… — Тя въздъхна. — Ох, преди шест години. Мислехме си, че слагаме ново начало. За известно време смятах, че нещата ще се оправят. Поне престана… да ми причинява болка. Вече не ме докосваше.

— Ти обаче разбра, че причинява болка на други.

Тя отново сведе очи.

— Не можех да понеса това отново. Моля те, разбери ме, Ричард. Не можех да понеса.

— Знаела си, че е убил Лена.

Тя мрачно се усмихна:

— Всичко се промени, когато ти дойде, Ричард.

— В какъв смисъл?

— Всичко изведнъж ми се стори толкова очевидно. Не знам как не го бях забелязала дотогава, но когато при първата ни среща ти разказа за бедното момиче, изведнъж разорах. Досетих се, че е той. И, разбира се, осъзнах, че е започнал да го прави още с пристигането ни тук. — Тя отново се усмихна. — Освен това той винаги е бил толкова сприхав, когато станеше дума за теб. Беше бесен, че си дошъл.

— Защо?

Тя го изгледа удивено:

— Наистина ли не знаеш?

Фийлд поклати глава.

— Ти му напомняше какъв е бил, Ричард. В теб виждаше себе си на млади години и човекът, който би могъл да бъде.

— Какво говориш?

— Когато демонът в него се усмиряваше, той отново ставаше мил и почтен като преди. Отново се превръщаше в човека, когото ти познаваше, харесваше и от когото се възхищаваше. Навремето беше такъв. Той мразеше онова, в което се е превърнал, не можеше да преживее, че вече не контролира действията си. В теб виждаше какъв е бил и те мразеше за това. Въпреки всичко, което си преживял, ти си запазил достойнството си. Той не можеше да ти прости това.

Фийлд се хвана с две ръце за главата. Пенелъпи се наведе напред.

— Сега имаш нужда от скривалище, Ричард, и аз мога да ти го осигуря. Ако ти трябват пари, ще ти дам колкото искаш.

— Не ти искам парите.

— Те не са мои, Ричард…

— Ще обърнат целия град, за да ме търсят.

— Никога няма да се сетят да те потърсят тук.

Фийлд се загледа в стената на градината. От „Бънд“ се чуваше градският духов оркестър, който се упражняваше за утрешния Ден на империята. Младият мъж се приближи до прозореца на верандата и се загледа към моравата. Един прислужник поливаше цветята.