Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
— Хубавата жена в бяло е Амелия, генерале. Ах, вие, лоши човече, вие забелязвате всички хубави жени.
— Само една-единствена в света, бога ми — каза генералът, изпълнен с доволство, а дамата го потупа с големия букет, който държеше в ръцете си.
— Това е положително той — каза мисис О’Дауд; — а букетът е съвсем същият, който той купи на цветния пазар! — И когато Ребека улови погледа на приятелката си и отново изигра пантомимата с изпращането на целувката, мисис майор О’Дауд помисли, че поздравът е отправен към нея и й отвърна с любезна усмивка, което накара онзи нещастен Добин отново да изскочи с крясък от ложата.
На края на действието Джордж в миг се намери навън и се запъти към ложата на Ребека, да й изкаже почитанията си. На коридора той видя Кроли и двамата размениха няколко думи относно събитията през последните две седмици.
— Всичко беше наред с чека, който ви дадох, нали? — каза Джордж с многозначителен поглед.
— Съвсем наред, момчето ми — отвърна Родън. — Ще бъда щастлив да ви дам възможност за реванш. Бащата поомекна ли?
— Не още — каза Джордж, — но и това ще стане. Пък и аз си имам лично имущество, наследство от майка ми. Ами леличка смили ли се?
— Изпрати ми двадесет лири стерлинги, стара стипца такава. Кога ще се видим? Във вторник генералът ще вечеря навън. Не можете ли да дойдете във вторник? Я вижте какво, накарайте Седли да си обръсне мустаците. Какво, по дяволите, иска да каже един цивилен, като си оставя мустаци и си окачва по дрехите такива дрънкулки? Довиждане. Постарайте се да дойдете във вторник — и Родън се отдалечи с двама блестящи млади светски джентълмени, които, подобно на него, се числяха към свитата на един генерал.
Доволството на Джордж беше само наполовина, тъй като го бяха поканили, когато генералът нямаше да вечеря с тях.
— Ще отида да изкажа почитанията си на съпругата ви — каза той, на което Родън отвърна:
— Хм, както обичате — и придоби твърде недоволен вид, който накара двамата млади офицери да си разменят многозначителни погледи. Джордж се раздели с тях и тръгна важно към ложата на генерала, чийто номер грижливо бе запомнил. «Entrez» [43] каза ясен гласец и нашият приятел се намери в присъствието на Ребека, която скочи права, плесна с ръце и ги поднесе и двете на Джордж — толкова голяма бе радостта й, че го вижда. Генералът, с лентички от ордени на петелката си, впери сърдито и смръщено очи в новодошлия, сякаш искаше да каже: «Кой, по дяволите, сте вие?»
— Скъпи капитан Джордж! — извика във възторг малката Ребека. — Колко мило от ваша страна, че дойдохте! Двамата с генерала скучаехме. Генерале, това е моят капитан Джордж, за когото сте чували да приказвам.
— А, така ли? — каза генералът, като се поклони съвсем леко. — От кой полк е капитан Джордж?
Джордж спомена номера на полка си. Колко му се искаше да каже, че той е някой прочут кавалерийски полк!
— Предполагам, че наскоро сте се завърнали от Западноиндийските острови. Не сте видели много служба през последната война. Тук ли сте разквартирувани, капитан Джордж?
— Не капитан Джордж, глупави човече, а капитан Озбърн — каза Ребека. През всичкото време генералът поглеждаше свирепо ту нея, ту него.
— А, така, значи капитан Озбърн! Роднина ли сте със семейство Л… Озбърн?
— Имаме един и същ герб — каза Джордж, което наистина бе така, тъй като преди петнадесет години, когато трябваше да сложи някакъв семеен символ на току-що купения екипаж, мистър Озбърн се посъветва с един специалист по хералдика и си избра герба на семейство Л… Озбърн. Генералът не отвърна нищо на това, а взе бинокъла си — лорнетът с две стъкла тогава още не бе изнамерен — и даде вид, че разглежда залата; обаче Ребека забеляза как едното му око бе отправено към тях и как им хвърляше ядосани погледи.
Тя удвои сърдечността си.
— Как е милата Амелия? Впрочем няма защо да питам — колко хубав вид има! А кое е онова приятно и благодушно същество до нея — някой ваш флирт ли? Ах, вие, лоши мъже! Ето и мистър Седли, когото виждам, че яде сладолед — личи си как му се услажда! Генерале, защо не ядем сладолед?
— Да отида ли да ви доноса? — каза генералът, преливаш от ярост.
— Нека аз сторя това, моля ви — каза Джордж.
— Не, смятам да отида в ложата на Амелия. Милото, скъпо момиче! Подайте ми ръка, капитан Джордж. — И като каза това и кимна на генерала, тя заситни по коридора. Когато останаха само двама с Джордж, Ребека му хвърли особен и твърде многозначителен поглед, който все едно, че казваше; «Не виждате ли как стоят работите и как го карам да изглупява?» Джордж обаче не го разбра. Той мислеше за собствените си планове и с гордост се възхищаваше на собствената си способност да се харесва.
43
Влезте.