Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
А какво е Нобеловата награда за писател от комунистическа страна? През куп за грош, на погрешен адрес, или неосъществимо, или катраносване. Защото в нашата страна не друг, а именно самата власт, от кръвожадно-младежките си години, е натикала цялата литература в политическия жлеб — издълбан, нерендосан, както на Беломорканал ги майсторели от влажни дънери. Самата власт е внушила на писателите, че литературата представлява част от политиката, самата власт (като се почне от Троцки и Бухарин) изкрещявала всички литературни оценки с прегракнало политическо гърло — и затворила всякаква възможност за други преценки. И затова всяко присъждане на Нобелова награда на наш роден писател се възприема преди всичко като събитие политическо.
Кои са същинските писатели у нас през 20-те, 30-те, 40-те — това през дяволската виелица от Стокхолм било невъзможно да се определи. И първият руснак, получил тази премия, бил емигрантът Бунин, който безцензурно и неподнасилствено печатал в чужбина произведенията си точно във вида, в който ги бил написал. То се знае, нищо друго освен ругатни такава награда, институтът на тези награди в СССР не можел да предизвика. Завинаги било решено, че тези награди са нищожни и не заслужават дори вестникарски петит. А на цяла страница се печатаха сталинските. И всички, кажи-речи, бяхме забравили да мислим за Нобеловите награди. И неочаквано след 25 години Шведската академия зърнала Пастернак и се престрашила да я даде на него. Знаем колко разгневи това комунистическата партия (Хрушчов), комсомола (Семичастни) и целия съветски народ. И сеизмичните вълни на този гняв така разлюляха основите на Шведската академия, че в очите на прогресивното човечество тя беше длъжна да се реабилитира, и то колкото може по-скоро. И след като изчакаха приличните 7 години, я дадоха на трети наш сънародник — хем на кого? За книга, чието авторство той никога не е могъл да потвърди, за книга, отпечатана преди цели трийсет и три години и оценена по достойнство още преди Буниновата награда. Затова пък името на Шолохов беше угодно на съветския режим — и побързаха да му се подмажат. И тази припряност, и това забавяне, и цялата форма на замазването, и нашето казионно удоволствие — удариха и на третата награда остро-политически печат.
Макар че в политика непрекъснато се обвиняваше Шведската академия, но тъкмо нашите лаещи гласове правеха невъзможна всяка друга оценка. Така стана и с четвъртата награда и ако Русия не дойде на себе си, с петата ще стане същото.
А тъй като и учените ни не получаваха кой знае колко често тия презморски награди, у нас почти не споменаваха за тях, преди пастернаковската буря малцина знаеха за тяхното съществуване. Аз научих, не си спомням от кого, в лагерите. И веднага определих, в духа на нашата страна, напълно политически: това е, което ще ми трябва за моя бъдещ Пробив.
Пробив — голям, а аз засега и малък не съм в състояние да направя.. Естествено, не ми се пишат само посмъртни книги, да мога да се напечатам приживе, та тогава и да умра спокойно! Но от лагера това ми се привиждаше като неосъществимо: къде е възможно такова нещо приживе? Само в чужбина. Но и след лагера, вечно интерниран: нито сам ще се озовеш там, нито ще изпратиш там книгите си.
Впрочем, докато бях интерниран, можах да докарам цялата си лагерна работа до пълнеж на една подвързия (пиесите на Б. Шоу, на английски). То ако някой се наеме да замине за Москва, като срещне там на улицата чуждестранен турист — да му го напъха в ръцете, а той, естествено, ще го вземе, лесно ще го изнесе, ще разпори подвързията, след това в някое издателство, там на драго сърце ще напечатат неизвестния Степан Хлинов (псевдонимът ми) — и… Светът, разбира се, няма да остане равнодушен! Светът ще се ужаси, светът ще се разгневи, нашите ще се уплашат — и ще разпуснат Архипелага.
Но и нямаше кого да помоля, който да я отнесе в Москва, бях сам-самичък през ония години, и московчани не идваха в нашия Кок Терек да погостуват. А когато през 1956-а лично заминах за Москва и взех да се заглеждам на кого от западните туристи да прехвърля книгата, видях: с всеки турист върви преводач от Държавна сигурност. Но най-изумяващото за стария концлагерист беше: тия туристи са толкова сити, лъскави, развлечени от веселото си съветско пътуване — защо ще си търсят белята?
И заминах за Торфопродукт, после за Рязан, да работя по-нататък. По-нататък — още повече ще бъде написано, ощо по-силно ще мога да ги раздрусам. Но и по-страшно е: още по-големият обем увисва в опасност да се затрие, без да со покаже никога и на никого. Един провал — и всичко пропада. Десет години, двайсет години да седиш на тази тайна — ще изтече, ще се разкрие и отиват на вятъра целият ти живот и всички поверени ти чужди тайни, животът на други хора — също.